6 секунди…
Джак му отвърна с крива усмивка, която показа окървавените му зъби.
— Очевидно не ме познаваш, нали? Не съм стигнал дотук, за да стигна само дотук.
4 секунди…
Сфинкса се втурна към трона.
Джак също се затича, с един метър преднина.
И изкачи трите широки стъпала. Сфинкса също се метна напред с вик „Не!“
3…
Но Джак стигна пръв и две секунди преди края на всичко се хвърли на Трона на Дървото на смъртта, в прегръдката на изваяния златен.
Около трона блесна ослепителна светлина, която погълна Джак и хвърли Сфинкса на пода.
Ураганен вятър задуха около Джак, а от замъка под него се надигна бучене, което постепенно се засилваше.
Бученето ставаше все по-силно и по-силно, достигна могъщо кресчендо, премина в резониращо бум с невъобразими мащаби…
… чисто бяла светкавица блесна от стрелата към небето със скорост, надвишаваща тази на светлината.
Гледката беше зашеметяваща.
При вида на светкавицата Джак осъзна, че това е квантов импулс на Айнщайн, който съобщава на високоразвитата цивилизация, построила това място, че обитателите на Земята са достойни да продължат съществуването си.
И тогава, докато седеше на трона, обгърнат от бесния вятър и гледащ нагоре към невероятния квантов импулс, Джак усети как светлината пронизва и него.
Тялото му се сви в спазъм.
Зъбите му изскърцаха.
Сякаш всяка фибра на съществото му беше разглобена и сглобена отново от светлината — откъсната, извита, дръпната, разкъсана и събрана отново, и изведнъж…
… тишина.
Отново се намираше в онази черна пустота, беззвучна и празна, в алтернативната реалност или каквото и да беше това.
Ревът на вятъра беше изчезнал.
Ослепителната белота я нямаше.
Електричеството, минаващо през тялото му, беше изчезнало.
И в някакво забутано кътче на съзнанието си Джак се запита дали Сфинкса не беше казал истината, дали не беше пропуснал нещо — нещо важно, което е трябвало да направи, преди да седне на Трона на Дървото на смъртта.
Мъртъв ли съм? — запита се той. — Да не би току-що да умрях?
Животът е властване. Смъртта е живот.
Същият глас като преди, дълбок и властен.
Кажи ми, мъртъв ли съм?
Прероден си.
Прероден като какво?
Като себе си, но различен.
В какъв смисъл различен?
Всички ще ти се подчиняват.
Отново блесна светлина, всичко стана бяло и…
… Джак примигна…
… и изведнъж се озова обратно в реалния свят, на върха на стрелата, седнал на трона в изваяните ръце на златния, под пурпурното небе на пустинята.
Вятърът спря.
Неземната светлина изчезна.
Сфинкса лежеше на сребърния под пред трона и се взираше нагоре към Джак с широко отворени очи, в които се четеше абсолютен, чист ужас.
— Боже мой… — заекна той. — Ти… ти успя. Ти спря Омега.
Джак си пое дълбоко дъх, после каза:
— И още как.
Сфинкса все така го зяпаше със страхопочитание.
— Моля те, трябва да знам. Чувстваш ли я? Силата? Чувстваш ли я?
Честно казано, Джак не се чувстваше много по-различно, поне в сравнение с начина, по който се беше чувствал преди да седне на трона. Счупеният нос и скулата още го боляха адски.
Всички ще ти се подчиняват, беше казал безтелесният глас в черната пустота.
Джак се замисли.
После се обърна към Сфинкса.
— Стани.
И Сфинкса, очевидно за своя огромна изненада, моментално се изправи.
— Отпусни ръце — каза Джак.
Сфинкса незабавно се подчини, като се опули от изумление.
„Той няма избор — слисано си помисли Джак. — Трябва да ми се подчинява…
Мътните да ме вземат!“
Това беше силата, която търсеше Сфинкса. Тотално подчинение на всяка негова заповед. Когато се съчетаеше със способността на камбаните на сирените да парализира цели населения, тя наистина го правеше неоспорим господар на света.
И сега Джак имаше тази сила.
Сфинкса направи крачка към него.
— Не мърдай — нареди Джак и Сфинкса замръзна на място, неспособен да командва собствените си мускули, да направи и една крачка.
Погледът на Джак се спря върху златния пръстен печат на Сфинкса с неговия огромен червен камък.
Пръстенът на императора, който командваше всички бронзови и отменяше действието на всеки друг пръстен на командването. Още един страхотен инструмент.