Хари продължи:
— Законът на Скуил гласи: „Подмазвай се и яж фъшкии, ако се наложи.“ Образно казано, те изблъска от коня, за да го яхнат големите клечки, една от които е самият той. Този кон го отведе до поста началник на разследването.
Свих рамене:
— Голямо чудо, че са ме прецакали. В крайна сметка станах детектив. Не се оплаквам.
Свадата около масата за билярд се разгорещи. Единият играч постави топката, другият я блъсна с ръка. Хари забели очи, драсна клечката и я загледа как гори. На бледата й светлина лицето му изглеждаше като позлатено.
— Вярно е, че получи значка на детектив, обаче приятелят Терънс осъществи онова, към което се стремеше години наред — място на голямата маса. Ти му го осигури, Карс.
Намръщих се:
— Защо толкова се палиш? Какво ти влиза в работата?
Как може да си такъв наивник! Втренчил си се в едно дърво и не виждаш гората. Скуил обича да се представя като човек, който е постигнал всичко с много труд и умения. Но всеки път, като те види… — Той сви пръстите си и замахна, подражавайки на падащ самолет. — Картите падат, настъпва катастрофа.
— Нищо не му пречи се преструва, че не съществувам.
— Така и прави. От една година ти си само име в списъка за дежурствата. А СОППЛ съществуваше само на хартия. Но ако отрядът започне да действа…
Вече знаех накъде бие партньорът ми — като единствени членове на СОППЛ с него щяхме да ръководим издирването, да издаваме заповеди, да се срещаме с началството, а шефът на разследването щеше да мине на заден план.
— Искаш да кажеш, че ще се набиваме в очите на обществеността — промърморих.
Хари хвърли в пепелника догарящата клечка:
— По-скоро ще бъдем трън в очите на Терънс Скуил.
Междувременно играчите на билярд се бяха хванали гуша за гуша. По едно време единият се изтръгна от хватката на съперника си и стовари щеката върху главата му. Потърпевшият се строполи на земята, хвана се за болното място и застена. Барманът намръщено ги изгледа, после се обърна към Хари:
— Нали си ченге — няма ли да направиш нещо?
Партньорът ми притисна до челото си големия си юмрук, няколко пъти разпусна и сви пръсти.
— Това пък какво е? — облещи се онзи.
— Лампата, която сигнализира, че в момента не съм на работа.
Излязохме от бара сред лепкавия мрак, тръгнахме към колите си.
— Благодаря за лекцията по история, професор Нотилъс — казах.
— Мълчи и се учи, дърдорко.
По обратния път към острова карах бавно, бях свалил страничното стъкло — надявах се въздухът, просмукан с миризмата на солена вода, като прилив да пречисти съзнанието ми, ала мисълта за обезглавения труп упорито изплуваше на повърхността. Щом се качих в къщичката си, запалих свещи, седнах с кръстосани крака на канапето и започнах да правя дихателните упражнения, които научих от моя приятел Акини Табриси, специалист по бойните изкуства. Акини прави тези упражнения, преди да разбие с глава грамадна купчина ледени блокчета. На негово място след упражненията бих използвал тежък чук.
„Все едно си в парка… — казах си. — Мисли… представи си какво се е случило.“
С издишване прогоних яда си на Скуил и Бърлю, помъчих се да гледам през очите на убиеца, който се среща с жертвата си… може би на пътеката. Тъй като уличната лампа е наблизо, двамата се скриват в храстите… по тази точка Скуил май има право — дори сексът да не е мотив за престъплението, със сигурност е бил примамката. Престъпникът умъртвява жертвата с изстрел или със силен удар. Ако толкова държи на главата, би трябвало да я отстрани на място. Но необяснимо защо той поставя мъртвеца под светлината на лампата, коленичи, извършва ужасяващата „операция“ и изчезва.
Безброй пъти сцената премина пред очите ми като на филмова лента; в 2:45 мобилният ми телефон иззвъня. Помислих, че е Хари. Сигурен бях, че и той не спи, а се опитва да си представи как се е разиграла кървавата сцена — седи в ярко осветената си стая, слуша по стереоуредбата „джаз за размисъл“, може би едно от соловите изпълнения на Телониъс Монк, при които той сякаш прониква през микрофона и полита сам, понесен от бурния вятър на музиката.
Обаче чух треперещия глас на старица:
— Ало? Ало? Кой се обажда?
Изведнъж тя сякаш се подмлади и заговори като трийсетинагодишна жена… заговори с гласа на майка ми:
— Карсън? Аз съм, мама. Гладен ли си? Да ти приготвя ли обяд, момчето ми? Искаш ли сандвич? Ами курабийки? Какво ще кажеш за ГОЛЯМА ЧИНИЯ С ХРАЧКИ?
„Не! — помислих си. — Не може да бъде! Това е кошмар, събуди се!“