— За малко да забравя. Снощният номер с цветчетата и уличната лампа беше гениален, Карсън, чиста проба Шерлок Холмс. Скуил си е заврял главата толкова навътре в задника, че през гърлото си вижда зъбите. Свалям ти шапка, че не му цепиш басма.
Служителят, който обикновено седеше зад бюрото си във фоайето на моргата, този път го нямаше. Като чу стъпките ми по коридора, Уил Линди надникна от кабинета си. Новата сграда беше открита само преди няколко дни, но Уил вече изглеждаше погребан под планина от документация — на бюрото му бяха натрупани формуляри, полиците бяха запълнени със справочници, подредени по азбучен ред, на стената висяха календари и листове с графика за работа.
— Добро утро, детектив Райдър.
— Здрасти, Уил. Дошъл съм за аутопсията на Нелсън. Клеър тук ли е?
Бях може би единственият човек във вселената, който наричаше доктор Пелтиър на малко име — обръщах се към нея така още след като се запознахме и засега не ме беше изяла с парцалите. Само дето ми отвръщаше с хладна любезност и неизменно ме наричаше Райдър, докато към другите се обръщаше на малко име или според чина им. Линди погледна часовника си:
— Трябва да е тук в девет, което означава…
Аз също погледнах часовника си — беше 8:58, и промърморих:
— Значи след една минута.
Ненадейно в коридора избухна смях — двама служители от погребално бюро тикаха към задната врата носилка на колелца, върху която лежеше покрит мъртвец, като завиваха ту наляво, ту надясно, все едно бяха деца, които си играят с количка в супермаркета. Линди се стрелна към тях:
— Хей, момчета, не ми пука какво правите във вашата служба. Но щом сте тук, ще проявявате уважение към мъртъвците!
Двамата се вцепениха, изчервиха се до уши. Извиниха се шепнешком и безмълвно забутаха количката.
— Браво, Уил — кимнах му.
Той се усмихна с половин уста — странно как сме свикнали да възприемаме тази усмивка като знак на печал.
— Това е последното „пътуване“ на горкия човек, детектив Райдър. Не бива да го обръщат на игра.
Възхищавах се от позицията му — прекалено много служители в моргата и ченгета от отдел „Убийства“ забравят, че мъртъвците някога са били център на вселената… най-малко в собствените си очи. Никой не знае защо сме били избрани да живеем на този свят и дали сами избираме пътищата си по време на пребиваването си на земята. Така или иначе за пристигащите в моргата този етап от пътуването вече бе завършил. Били те лоши или добри, вече бяха прекрачили към последната загадка, останала беше само обвивката им, която скоро щеше да изчезне; може би не всички заслужаваха да тъжим за тях, но им дължахме поне уважение.
Чу се забързано потракване на токчета, с Линди едновременно се обърнахме — доктор Пелтиър се приближаваше към нас. Досетих се, че е закусвала със съпруга си Зейн, който крачеше редом с нея и почистваше с клечка зъбите си. Беше шейсетинагодишен, но изглеждаше по-млад, имаше студени сиви очи, лицето му бе като издялано от скулптор и с вечен загар независимо от сезона. Носеше антрацитносив костюм с жилетка, която прикриваше коремчето му, и подтичваше, за да върви редом със съпругата си.
— Малко сме подранили, а, Райдър? — подхвърли тя, щом я последвах. Парфюмът й ухаеше на шампанско от рози.
— Ще ми се да огледам мъртвеца преди аутопсията.
Правех го, винаги когато труповете не бяха в напреднала степен на разложение — струваше ми се, че така нещо по-силно ме свързва с жертвата. След аутопсията, която бе един вид нашествие в телата им, мъртъвците изглеждаха различни, сякаш вече бяха прекрачили в преддверието на отвъдния свят.
Клеър забели очи:
— Днес нямам време за теб. — Тя не вярваше в моята теория за връзката с мъртвите.
— Моля те, Клеър. Ще ти отнема само минутка.
Доктор Пелтиър въздъхна. Спряхме пред залата за аутопсии. Едва сега Клеър си спомни елементарните норми на доброто възпитание и реши да ме представи на съпруга си.
Подадох му ръка:
— Здравейте, запознахме се преди месец в Музея на изкуствата. Аз съм детектив Карсън Райдър.
Зейн Пелтиър беше от онези хора, които при здрависване не хващат дланта ти, а само пръстите до кокалчетата.
— Много добре ви помня — каза, но погледът му отрече думите му. — Радвам се, че отново се видяхме, детектив.
Клеър отвори вратата, той промърмори:
— Ще те чакам отвън, скъпа.
— Мъртъвците не хапят, Зейн.
Съпругът й се усмихна, но не понечи да влезе. Разбирах колебанието му — смятам, че хората усещат присъствието на смъртта също както стадото усеща кога ще падне мълния — атавистична предупредителна система, която ще притежаваме, докато еволюираме в същества, надарени с чист разум… което едва ли някога ще се случи.