С доктор Пелтиър влязохме в залата.
— Побързай, Райдър — подхвърли тя. — Предстои ми тежък ден, искам да се съсредоточа.
— Слушам, ваше величество — отвърнах; тя ме изгледа на кръв, но не каза нито дума, само издърпа от хладилника чекмеджето с трупа, отметна чаршафа.
Няколко секунди изучавах необичайната гледка. Може би поради липсата на главата не можах да усетя невидимата връзка между двама ни с мъртвеца — изпитах само чувство за загуба. Мимоходом забелязах широките рамене и тесния му ханш. След смъртта мускулатурата се отпуска, тялото губи очертанията си, но и така беше ясно, че убитият е отделял доста време за тренировки за поддържане на формата.
Клеър намръщено ме наблюдаваше, след миг отмести поглед към трупа, внимателно го огледа. Понечи да го завие с чаршафа, изведнъж се вцепени.
— Да му се не види! Това пък какво е? Възкликна и се наведе към слабините.
— Пенис — подсказах услужливо.
— Не хитрей, Райдър! Говоря за онова над срамните косми. Бъди така добър да ми донесеш ръкавици.
Изтичах до масата за аутопсии, извадих латексови ръкавици от кутията, поставена встрани. Клеър ги сложи, приглади сплъстените косми.
— Има някакъв надпис — промърмори. — Буквите са много дребни… „Пречуках една курва — прочете, като присвиваше очи. — Пречукани курви. Четири пречукани курви. Плъхове назад. Плъхове назад. Плъхове назад. Плъхове. Плъхове. Плъхове. Назад. Назад. Назад.“
Доктор Пелтиър изпъна гръб, аз веднага се наведох. Едва сега видях думите, написани на два реда с лилаво мастило. Без да се обръща, тя каза:
— Доктор Даванъл, елате, ако обичате.
Погледнах през отворената врата на малката канцелария, зад бюрото седеше дребничка бледа жена и попълваше някакви формуляри. Не издаваше нито звук, затова не я бях забелязал. Тъмната й коса се спускаше до раменете, очите й бяха скрити зад кръгли очила, които й придаваха вид на бухал. Май се казваше Ейви или нещо подобно, назначена беше отскоро, още не бяхме работили заедно. Тя забързано се приближи. Усмихнах се и кимнах, ала Ейви се престори, че не ме забелязва.
Клеър посочи слабините на жетвата:
— Щом сте така любезна да се явите на работа, колежке, като се има предвид, че днес е понеделник, бих искала да ви обърна внимание на надписа над срамната кост на мъртвеца. Обадете се на Чеймблис да направи микроснимка на текста. Проверете трупа за други надписи. Разбрахте ли?
— Щях да го направя и без да ми кажете, док…
— Какво чакате? Няма да гласуваме предложението ми — действайте!
Ейви или както там й беше името се върна в канцеларията си да се обади на фотографа. Интеркомът изпращя, чух гласа на секретарката Вира Брейдън — типичен глас на южнячка, все едно потопен в меласа.
— Доктор Пелтиииъъ? Тъъси ви Бил Ааанет от ФБР. Вече ааазполагал с анализа на тъканите, които сте му изпааатили миналата седмица.
— Ще се обадя от кабинета — обяви Клеър, без да ме погледне, и затвори вратата под носа ми. Възползвах се от прекъсването и отскочих до тоалетната. Върнах се след около минута и заварих в залата Зейн Пелтиър. Взираше се в трупа, пребледнял беше като платно, шепнешком повтаряше: „Господи, Господи!“; изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.
— Успокойте се, господин Пелтиър. — Застанах до него, хванах го под ръка. — Дишайте дълбоко.
— Кой е този? — изграчи той. — Господи!
— Някой си Джералд Нелсън.
— Божичко!
— Дишайте дълбоко — повторих.
Той няколко пъти си пое въздух и запелтечи:
— Влязох да видя защо се бави Клеър и… господи, къде е главата?
— Още не знаем.
— Що за изверг би причинил подобно нещо на човешко същество? — Няколко пъти дълбоко си пое въздух, постепенно бледността му се стопи. — Вече съм добре, детектив… Не бях виждал труп без… — Насили се да се усмихне и добави: — Трябваше да остана вън.
Продължи да диша дълбоко, докато вървеше към кабинета на съпругата си — в разстояние на няколко минути се беше състарил, вече изглеждаше на годините си. Злите езици говореха, че бракът между Зейн Пелтиър и Клеър Суонскот повече прилича на сливане между две корпорации — съпругът участва с името и богатството си, тя — със забележителния си интелект и необузданите амбиции. Предците на Зейн са били аристократи, живели в Мобийл още преди Гражданската война, богатството му беше като снежна топка, която с търкалянето си увеличава размерите си. Наследил беше няколко предприятия, участваше в управителните съвети на други, но бях чул, че на седмица му се събират около петнайсет часа работа. Кой знае, може би беше ужасно кадърен и за малко време свършваше много неща.