Клеър надникна от кабинета си. Видях Зейн зад нея — май се готвеше да си тръгне. Доктор Пелтиър впери поглед в отворената врата на малката канцелария:
— Имам аутопсия в Байо Лабейтр, после ще обядвам с Бил Арнет. Ще се върна до четири без петнайсет. — Обърна се към мен и добави: — Това е принципът, Райдър. Всеки изпълнява задълженията си, идва на работа навреме.
Нито една дума не се отнасяше за мен.
Клеър се врътна и излезе, последвана от съпруга си. Тя закъсняваше, той (както подозирах) се беше устремил към най-близкия бар. С чернокосата Ейви или както й беше името, бяхме сами в последния дом на мъртъвците. Тръгнах към нея, пътьом погледнах дясната й ръка — не носеше венчален пръстен. Както и преди беше заета с попълването на куп формуляри. Не вдигна глава, макар да усети, че се приближавам.
— Аз съм Карсън Райдър и работя в отдел „Убийства“ — казах. — Мисля, че не сме се запознали официално.
— Ейва Даванъл — промърмори тя, от немай-къде за миг допря студената си длан до протегнатата ми ръка.
— Отскоро ли сте тук, доктор Даванъл?
— Да, ако шест месеца ви се струват отскоро. — Тя отново се захвана с формулярите.
— Май днес шефката ви има зъб. Закъсняхте за работа ли? Веднъж имах среща с нея и закъснях с две минути. Ако щете вярвайте, направо щеше да ме…
— Били ли сте на лекар заради проблема с носа ви? Облещих се:
— Моля?
— Имате проблем с носа — пъхате си го в чужди работи. Продължаваше да пише, но забелязах, че пръстите и леко треперят; от нея лъхаше смразяваща студенина.
— Извинете, ако съм ви засегнал. От една година работа с Клеър… ъъъ, с доктор Пелтиър и все ми се струва, че не съм й угодил. Може би няма човек, който да й угоди. Обаче ако е така, как се спогажда с… — Давах си сметка, че дърдоря врели-некипели, но не можех да спра.
Доктор Даванъл подреди на купчинка попълнените формуляри и се изправи:
— Приятно ми беше да се запознаем, детектив Карсън, но…
— Казвайте ми Райдър. Карсън Райдър.
— … днес имам много работа. Довиждане.
Последвах я, докато тя гневно се извърна, сякаш бях вонящо куче, което върви по петите й:
— Мога ли да ви бъда полезна с нещо, детектив Карсън?
— Райдър. Карсън Райдър. Ще присъствам на аутопсията на Нелсън, доктор Даванъл.
— Защо не седнете във фоайето? — Тя наблегна на думата „фоайе“. — Някой ще ви повика, преди да започнем.
Четвърта глава
— … плъхове… плъхове… плъхове.
Ейва Даванъл се беше навела над трупа и бавно четеше надписа над срамните косми. — Мастилото е светлолилаво, поради което текстът не се забелязва от разстояние. Първоначалният оглед предполага, че е използван инструмент за писане с много тънко перо. Наблюдава се леко проникване на мастилото в епидермиса. Микроснимките са приложени към досието по случая…
След половинчасово изгнание във фоайето ме повикаха в залата — доктор Даванъл и старият Уолтър Хадълстоун, който беше нещо като момче за всичко, тъкмо поставяха трупа на масата. Хадълстоун — чернокож, висок и широкоплещест, притежаваше силата на младеж, имаше очи като червени фенерчета и никога не се усмихваше. Представях си как на Халоуин хлапетата отиват в къщата му, вратата със скърцане се отваря, те виждат алените му очи и захвърлят торбичките си със сладкиши, изпищяват и презглава хукват да бягат.
Доктор Даванъл приключи огледа на трупа. Други надписи нямаше, само на едната лопатка се виждаше татуировка на дракон. Тя пристегна маската си, взе скалпела и направи клинообразния разрез, разкриващ сложния механизъм на тялото. Бях поразен от пестеливите й движения — ръцете й с хирургически ръкавици сякаш летяха. В сравнение с нея Клеър и другите двама патоанатоми Стенли Холкър и Марв Рубин изглеждаха непохватни и някак жестоки. Половин час безмълвно я наблюдавах, буквално бях запленен — дума, която не би ми хрумнало да използвам във връзка с аутопсия.
— Много сте сръчна — промърморих по едно време. — Играете ли бейзбол? От вас ще излезе страхотен шортстоп.
Тя пусна във везната сърцето и процеди:
— Знаете, че всичко се записва, детектив. Ще ви помоля да пазите тишина.
— Извинете — смотолевих.
Доктор Даванъл продължи да работи. Извади и претегли единия бъбрек, вторият се изплъзна от ръката й, но преди да падне на пода, тя като по магия го хвана с другата ръка.
— Казах ли ви? — възкликнах неволно. — Родена сте за шортстоп. — Зелените й очи гневно проблеснаха над маската. Свих рамене: — Прощавайте. Просто завързвах разговор.