Тя кимна към вратата:
— Щом толкова ви се бърбори, излезте в коридора. Проговорите ли още веднъж, ще ви помоля да напуснете.
Страните ми пламнаха, сякаш ме беше зашлевила. Кимнах и реших повече да не си отварям устата, въпреки че не беше кой знае какво престъпление да се говори по време на аутопсиите. В повечето случаи дори се разменяха дебелашки шеги, а секретарката, която „сваляше“ записа от касетата, не ги включваше в официалния протокол.
Ейва Даванъл продължи да работи, на глас описваше всяко свое действие, за да бъде отразено на аудиозаписа. Докато я наблюдавах, открих няколко любопитни аномалии; отначало я бях помислил за нисичка и невзрачна, но установих, че нарочно се старае да изглежда дребна и незабележима. Освен това ми направи впечатление, че когато се запознахме, не се представи като доктор еди-коя си. Повечето лекари се перчеха с титлата си като с огнен меч и дори когато оставяха бележка — примерно на служителя на паркинга, не пропускаха да напишат пред името си „д-р“. Доктор Даванъл беше нелюбезна, дръпната, неучтива и притежаваше женствеността на парен чук, ала движенията й бяха грациозни и плавни, уменията й — необичайни за начинаеща.
След петнайсет минути тя прекъсна работа, за да вземе някакъв инструмент. Като се върна, не се стърпях и отбелязах:
— Не исках да ви обидя, като ви сравних с бейзболист, само се опитвах да изкажа възхищението си от сръчността ви. Ръцете ви се движат като… като по ноти.
Тя ме изгледа така, сякаш се бях изпикал върху маратонките й:
— Само преди пет минути ви помолих да мълчите. Смятам, че бях достатъчно ясна.
Дълбоко си поех въздух, издишах.
— Присъствал съм на много аутопсии, но за пръв път чувам, че говоренето е забранено.
Тя хвърли инструмента на масата, рязко се обърна към мен:
— Ще ви го обясня като на слабоумен — аз извършвам аутопсията, вие наблюдавате. Никакви разговори и празни приказки! В случай, че имате смислен въпрос по отношение на процедурата — срещала съм и полицаи, които задават смислени въпроси — ще ви отговоря. Ако ви е трудно да го проумеете, ще го представя в писмен вид на началника ви.
По принцип не се гневя лесно, но понякога се случва да пламна като клечка кибрит:
— Виж какво, докторке, само защото ти четоха конско, не е нужно да си го изкарваш на мен!
Очите й проблеснаха като зелени пламъци, тя свали маската. Беше бледа като мъртвец, по челото й бяха избили капки пот.
— Няма да търпя подобно отношение! На кого да се обадя да ви замести?
Понечих да отговоря язвително, но се въздържах. Вдигнах ръце в знак, че се предавам, дръпнах въображаемия цип на устните си, отстъпих назад, за да й направя място.
През следващите два часа успешно играех ролята на сфинкс. Зададох три конкретни въпроса, тя отговори като робот. Заключението от аутопсията беше, че главата е била отрязана с инструмент, остър като бръснач, при това престъпникът не е бързал. С изключение на татуировката и странния надпис по трупа нямаше други белези. Посмъртните петна показваха, че жертвата е останала в лежащо положение. Нищо повече… поне до този момент.
Доктор Даванъл свали ръкавиците, хвърли ги в контейнера за опасни биологични отпадъци, тръгна към вратата. Преди да излезе, подхвърли, без да се обърне:
— Ще помоля да свалят записа от касетата. Ще отнеме около два часа. Ще получите протокола на регистратурата.
— Доктор Даванъл! — извиках. Тя спря, обърна се, намръщено ме изгледа. Запитах се дали има правило, забраняващо разговорите след изключването на касетофона, което съм нарушил.
— Какво обичате, детектив Карсън?
— Казвайте ми Рай… няма значение. Вижте какво, с вас започнахме лошо, и то по моя вина. Не ме бива по празните приказки, затова дрънкам каквото ми дойде на ума. Искате ли да се престорим, че се запознаваме едва сега? — Думите ми бяха посрещнати с ледено мълчание, затова добавих: — Знам една страхотна закусвалня на Биенвил Скуеър, където приготвят грамадни сандвичи с месо и зеленчуци. Да отидем, а? Аз черпя. — Усмихнах се подкупващо, замърдах с вежди.
Тя ми обърна гръб, все едно бях невидим. Влезе в канцеларията си и затръшна вратата. Обадих се на Хари да проверя как вървят нещата. Той каза, че е разпитал цял куп бяла измет, после се поинтересува с какво се занимавам. Отговорих, че номерът със сандвичите не е минал и че ще бъда при него след няколко минути.
По време на разговора с Били Месър, лелята на Джералд Нелсън, здравата се изнервих — тя непрекъснато прогонваше въображаеми насекоми от лицето си. Отначало си помислих, че е нервен тик; след малко обаче разбрах, че е машинален жест на човек, който живее в каравана с проядени от ръждата предпазни мрежи на прозорците и повреден климатик. Тази жена, която изглеждаше на около четирийсет години, бе единствената жива родственица на Нелсън; Хари си беше загубил цялата сутрин, докато открие „адреса“ й — паркинг за каравани, обрасъл с плевели и населен с подивели котки.