— Райдър? Ти ли си?
Обърнах се, престорих се на ни лук ял, ни лук мирисал, надникнах в кабинета й, както бях правил десетки пъти досега.
— Какво търсиш тук? — попита ме. Не долових злъч в гласа й, говореше с обичайния си тон, нетърпящ възражения.
Усмихнах се пресилено, показах й листовете хартия.
— А, да — протоколът от аутопсията. Бях забравила. Днешният ден беше отвратителен… — Тя млъкна и се замисли. — За пръв път ли работиш с доктор Даванъл?
Кимнах:
— Да. Нещо като бойно кръщение.
Клеър сложи очилата си, които носеше на верижка на шията, зачете документа пред себе си, понамръщи се, все едно нещо не й допадаше.
— Даванъл е много кадърна — промърмори и кимна, сякаш говореше на себе си. — Разбира се, има още какво да се желае. Въпреки това си знае работата. Всичко хубаво, Райдър. Не се забърквай в неприятности.
Шеста глава
На масата пред него стояха три купчинки фотографии — голяма, средна и малка. Единствените други предмети на зеления пластмасов плот бяха ножица и увеличително стъкло. В стаята беше горещо и задушно, но той не усещаше нищо. Не чуваше рева на камионите, които преминаваха по намиращата се наблизо магистрала № 10, нито воя на реактивните двигатели на самолетите, излитащи или приземяващи се на летището в Мобийл. Зает беше с работа, която поглъщаше цялото му внимание.
Тези снимки щяха да променят света.
Най-голямата купчина бяха Бракуваните — нарочно ги беше избутал по-далеч от себе си и ги беше обърнал надолу, за да не ги гледа, фотографираните хора бяха слаби като скелети или приличаха на свини, отглеждани за сланина, едни имаха сплъстени коси, други бяха покрити с белези. Бракуваните бяха отвратителни лъжци, той винаги миеше ръцете си, след като докосваше снимките им.
Защо бяха отговорили на обявата му? Не можеха ли да четат? Обявата, състояща се от шейсет и седем думи, над която се беше потил цели три седмици, бе пределно ясна.
В средата на масата беше по-малката купчинка снимки, онези, които той наричаше Възможни. Широкоплещести, с релефни мускули. Коремите им — плоски като дъски. Но всеки имаше по някакъв малък дефект — хлътнал пъп, набръчкани зърна. Дланите на един бяха прекалено големи. Възможните бяха като играчи на резервната скамейка — до тях се прибягва само при необходимост, но иначе не ги пускат на терена.
Той избърса от панталона потните си длани, посегна към снимките, които беше поставил най-близо. Бяха само пет — Съвършените, неговите избраници. От седемдесет и петте фотографии, които бе получил, единствено тези бяха без всякакъв дефект. Подреди ги пред себе си като участници в конкурс, отново започна да ги разглежда, като обръщаше внимание на най-незначителните подробности.
Докато звукът изпълни съзнанието му.
— Не започвай отново, моля те, не започвай отново…
Облегна се назад, притисна длани до ушите си. Тя бе запяла в съседната стая. Даваше си сметка, че жената телом не е там, ала когато пожелаеше, песента й преминаваше през измеренията на пространството и времето. Той затананика, за да заглуши песента й, но само я предизвика да запее по-високо. Единственият начин да я накара да престане бе да смъкне панталона си и да направи „онова нещо“ — голият му задник прилепваше към пластмасовия стол, докато „оная му работа“ изпръска долната част на плота и пода.
Отне му две минути да я накара да млъкне. Настъпи благословена тишина. Той вдигна панталона си, дръпна ципа, отиде до умивалника, обилно насапуниса ръцете си, изтърка ги с четка, дълго ги държа под горещата вода, после повтори процедурата. Избърса се, запрати хавлиената кърпа в коша за прането.
Отново седна до масата, взе една снимка от колекцията със Съвършените. Мъжът беше сниман гол на фона на кремава стена, усмихваше се, безсрамно излагаше мъжествеността си пред обектива. Усмивката му беше като на актьор, зъбите му бяха бели като сняг. Когато се запознаха в парка, се усмихна също така подкупващо.
Човекът до масата взе ножицата. Внимателно нагласи снимката, щракна, главата падна на пода. Той взе парченцето лъскава хартия, накъса го на мънички парченца, хвърли ги в тоалетната, пусна водата. Последна във водовъртежа изчезна бляскавата усмивка.
Човекът наклони глава, очаквайки отново да чуе песента й, ала жената сякаш си почиваше. Вероятно събираше сили — не оставаше много време. Той действаше изключително предпазливо, обаче жената сигурно усещаше, че скоро целта му ще бъде постигната. Отново седна до масата, взе лупата, дълго разглежда мъжете на четирите фотографии — погледът му бавно преминаваше от шията до коленете им и обратно — докато се увери, че изборът му е правилен.