— По малко и от двете — отговори Хари и ми кимна: — Не се помайвай, братле.
Втора глава
Криминалистите бяха докарали преносими прожектори с такава мощност, все едно осветяваха писта за приземяване на боинг 757; всички бяха насочени към полянка, обраснала с гъсти храсталаци и заобиколена от високи дървета, които почти закриваха звездното небе. Малкото пространство беше осеяно с купчинки кучешки изпражнения. На около четири метра встрани се виеше циментова пътека, която разполовяваше парка. До оградата откъм улицата вече се беше събрала тълпа зяпачи, включително старица, която машинално усукваше между пръстите си носната си кърпичка, младеж и девойка, хванати за ръце, и половин дузина мъже плувнали в пот от джогинга, които подскачаха от крак на крак.
Двама криминалисти работеха в пространството, обградено с жълта лента — единият клечеше до жертвата, другият се мъчеше да извади нещо от дънера на едно дърво. Хари изтича при зяпачите, за да провери дали има свидетели. Спрях до жълтата лента, огледах местопрестъплението. Мъртвецът лежеше по гръб сред тревата, сякаш спеше, краката бяха леко разкрачени, ръцете — прибрани до тялото. Под безмилостната светлина на прожекторите гледката изглеждаше нереална — цветовете бяха прекалено ярки, контурите — прекалено отчетливи, все едно част от мъртвеца бе изрязана с ножица от друг свят и залепена в нашия. Облеклото и обувките бяха типични за делнична вечер — джинси, непристегнати с колан, сиви маратонки, бяла тениска с емблема на морския флот. Запретната беше до зърната на гърдите, ципът на джинсите беше разкопчан.
Над трупа се беше навел Уейн Хъмбри — ръководителят на екипа, извършващ оглед на местопрестъплението — чернокож, трийсет и пет годишен, кльощав като скелет, с лице, кръгло като месечина, и плешиво теме, обградено с туфи коса. Като ме видя, приклекна, изпъна рамене, за да се разкърши. Челото му блестеше от пот.
— Може ли да се приближа, Бри? — извиках. Не исках случайно да залича важна улика, нито да настъпя кучешка фъшкия. Едва след като той кимна, се промъкнах под жълтата лента.
Навремето един стар униформен полицай, видял всички възможни ужасии, с които се сблъсква в ежедневието си едно ченге, ми каза:
— Ужасно е да намериш отсечена глава, Райдър, но в нея има нещо… цялостно. Обаче натъкнеш ли се на обезглавен труп, хем ти става гадно, хем тъжно. Все едно човекът е напълно изоставен, ако се сещаш за какво говоря.
Едва сега, когато погледнах мъртвеца, разбрах за какво говореше опитното ченге. През трите години, откакто работех в полицията на Мобийл, бях виждал мъртъвци, простреляни или прободени с нож, удавници, трупове, обезобразени при автомобилни катастрофи, и един с изкормени вътрешности, но не се бях натъквал на обезглавен човек. Старият полицай имаше право — този труп изглеждаше самотен като през първия ден от сътворението на света.
— Тук ли е бил убит? — обърнах се към Хъмбри.
Той сви рамене.
— Не знам. Мога само да кажа, че е бил обезглавен на това място. Според патолозите смъртта е настъпила някъде между осем и десет часа.
— Кой е съобщил за трупа?
— Двойка тийнейджъри. Дошли в парка да се натискат и…
Зад нас се чуха стъпки, обърнах се и видях капитан Скуил и вечната му сянка сержант Ърл Бърлю. Както му беше навик, сержантът дъвчеше хартия. Държеше в джоба си страница от вестник „Мобийл Реджистър“, късаше парченца от нея и ги пъхаше между куклените си устнички. Всеки път се изкушавах да го попитам прави ли разлика във вкуса на рубриките — примерно дали страницата с редакционната статия е по-апетитна от тази, отразяваща спортните събития, или пък всички имат вкус на пилешко. Ала погледнех ли очичките му с цвят на стрида, решавах да отложа въпроса си за друг път.
— Вижте кой е тук, сър — подхвърли присмехулно, — детектив Приготви набързо. Прибавете заглавията от вестниците, разбъркайте и готово! — Той избърса с длан потното си лице. Чертите му бяха прекалено дребни за голямата му глава, за миг той изчезна зад собствената си длан.
— Ако питаш мен, убийството е извършено от някой педал, за да си отмъсти — промърмори Скуил, без да откъсва поглед от трупа. — Обратните си падат по рязането на глави. След смрачаване паркът е идеален за тази цел. Интересното е, че кварталът е доста тузарски, съветничката Филипс живее на две преки от тук и патрулните полицаи се престарават, за да не стане някоя беля под носа й…
Бях чул, че Скуил използва различни изразни средства в зависимост от това с какви представители на обществото разговаря. Тъй като се намираше на няколко метра от униформените, си кълчеше езика, за да говори като ченгетата във филмите. Помислих си колко е жалко, че човек, който от седемнайсет години е пазител на реда и закона, се мъчи да играе ролята на полицай, вместо наистина да е истинско ченге.