Сега, след като бях слязъл, вече можех да разбера, че това е моята кола и с усилие да си спомня, че се качих на нея в Лос Анджелис в ранните часове на деня. Но този спомен избледняваше — ту идваше, ту изчезваше като сигнал от телевизионен предавател с повредено захранване. Други спомени се опитваха да го избутат настрани и вдигаха врява, за да излязат на сцената под светлината на прожектора. Те бяха изкуствено изострени и отчетливи и се опитваха да скрият това, като се примесваха с моите собствени, но не успяваха, тъй като не бяха мои и нямаха истински дом, в който да намерят подслон. Това, което можеха да направят, бе да припокрият онова, което вече бе там — като при двойно експониране: понякога на първи план, а понякога и като дума, която е на върха на езика, но не успяваш да я изречеш.
Върнах се до колата и разрових в жабката с надеждата да намеря нещо друго, което със сигурност е мое. Веднага открих много цигари, включително и един отворен пакет, но те не бяха от моята марка. Аз пушех „Кемъл Лайтс“ и винаги съм пушил такива, а тези бяха „Ким“. Въпреки това бе възможно да съм ги купил аз, тъй като отвореният пакет бе все още с целофанената си опаковка върху долната част. Аз имам този навик и той представлява повод за нескончаеми закачки от страна на най-добрия ми приятел Дек, който го сваля оттам и го надява върху горната половина на пакета, докато аз съм в тоалетната. Споменът за неговите номера, за това как се мъча и се ядосвам в такива случаи, изведнъж просветна в съзнанието ми и за миг ме върна към истината за това кой съм всъщност.
Разтърках очите си здраво и когато отново ги отворих, вече се чувствах малко по-добре.
Седалката на шофьора беше покрита със смачкани парчета станиол и много натрошени ампули. Не ми трябваше много време да разбера защо. Преди много време, в един минал живот, аз се занимавах с един медикамент, наречен „Фреш“. Той премахва досадата от обичайните и познати неща и представя всичко, всеки изглед, всяко чувство, всяко преживяване така, като че ли се възприемат за първи път. Част от механизма на действие се състои в завоалирането на паметта, като й пречи да превърне новите преживявания в банални, стари познания. Очевидно съм се опитал да умножа този ефект с помощта на коктейл и от други ободряващи фармацевтични препарати и съм свършил с пълно затъмнение на паметта. На един неосветен планински път, в Мексико, през нощта.
Голям късмет.
Явно медикаментите ми бяха подействали, защото вече се бях възстановил. Запалих колата и дадох внимателно назад към платното, след като порових в паметта си и се уверих, че съм поел в правилната посока. Скъсах филтъра на една цигара „Ким“, запалих я и тръгнах на юг. През целия път се разминах само с една кола, което беше добре, защото означаваше, че мога да карам по средата на платното и колкото се може по-далеч от пропастите, покрай които почти непрекъснато минаваше пътят. Това ми даде възможност да направя своеобразна вътрешна инвентаризация, вследствие на която, започнах да се паникьосвам. По-голямата част от последните шест часа липсваше, заедно с голям брой думи и факти. Можех да си спомня къде живея например — на десетия етаж на „Фолкланд“, един от най-жизнерадостните жилищни блокове на Грифит, но не и номера на стаята. Просто го нямаше в съзнанието ми. Допусках, че като го видя, ще си го спомня. Надявах се да стане така, защото всичките ми неща бяха там и в противен случай, нямаше да има какво да обличам.
Можех да си спомня името на Лаура Рейнолдс и какво ми причини. Тя очевидно е била с мен по време на известна част от пътуването ми насам, поне духом. Сигурно е купила цигарите, макар че пакета съм разпечатал аз. Наистина не знаех как изглежда, нито къде се намира. Знаех само как възприема себе си. Вероятно съм имал сериозна или поне някаква причина да тръгна за Енсенада, ако допуснем, че именно аз съм вземал решенията. Както и да е, сега бях тук и със същия успех можех и да продължа.
Карах бързо. Наложи се да спра само веднъж, когато стадо кафемашини пресичаха пътя пред мен. Бях чел някъде, че те често прескачат до Мексико. Не мога да разбера защо е така, но те със сигурност бяха страшно много. Слязоха тихо от хълма, строиха се напряко на шосето в отбранителна линия и се насочиха надолу по склона в права редица, като търсеха дом, храна или може би дори малко кафе на зърна.
Стигнах в Енсенада малко след полунощ и преспах в колата в предградията на града. Сънувах някаква сребриста лимузина и мъже, зад чиито глави имаше светлина, ала посланието на този сън бе объркано и безумно, а страхът танцуваше вътре в мен, заобиколен от врати, които не се отварят.