Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия
Спомени на участник
Първа част
Към фронта
Много отдавна софийската гара не е преживявала такова тържествено изпращане. Огромна навалица, особено жени и деца, се трупа от всички страни на града към вратите на това посивяло, безразлично здание, пред което, като пред голям военачалник, са се изтегнали два дълги влака.
Всяка гара е кристална ваза, в която възторжени цветя цъфтят.
Всяка гара е скъпоценна урна, която гаснещи надежди красят.
Влаковете са един срещу друг. Площадка от няколко метра ги дели. А народ, народ! Офицерските кандидати, завършили с 40 набор школата, заминават за Северния и за Южния фронт.
Септември 1916.
Гледам и не виждам нито един от другарите си. Вмъквам се в едно купе, за да оставя школното си сандъче и бързам навън. Множество познати лица се движат в една или друга посока. И те търсят. Най-после, ето Донко Влайков.
— Довиждане, Донко!
— Довиждане, довиждане! Ще ловя с ръце аеропланите. Ей тъй!
И вдига ръцете си, и става още по висок и още по-тънък.
Една свирка, и всичко се раздвижва. Прегръщания, целувания… Цветя, цветя…
— Сбогом! Довиждане! Добър час! Пази се! Здраво дръжте! Бог да ви закриля!
А един старец, подпрян на бастуна си, маха с шапка и като пред олтар, дава върховно причастие.
— Живейте вие, бъдещи храбреци от първа дивизия!
Двата влака се изтеглят бавно. Ние махаме. Нам махат. Ето, това момиче не вижда вече този, за когото е излязло, но аз приемам поздрава му, както излезлите за мен пожелават добър път и сполука на друг, други, непознати, но не незнайни. В тоя час всички знаят за къде всички заминават. И всички се чувствуват близки.
Очите ми не виждат вече гара, изпращачи, ваза, цветя. Виждат само урната, и тя дими…
После и това изчезва. Но защо не чувствувам, че губя нещо, някого, за дълго, може би завинаги? София се заличава и от мисълта ми дори.
Родината не е вече тук, край къщата, която напуснах, до близките, с които се разделих, пред Витоша, от която няма вече да се опивам.
Родината е Там! За мен тя се възправи пред добруджанската граница, пред тая света земя, от която израсна Тутракан.
Тутракан!
Добруджа, Родино моя!
Прозорците и коридорите опустяват. Всички се прибираме. Гледаме се… Ето, Петър Дяконов, съученикът, състудентът ми, сяда срещу мен.
— Здравей, Дяконе!
Ръкуваме се сърдечно. После почваме да разпитваме другарите си, да се опознаваме. Кой за коя дивизия заминава? Тук получавам първия душ. Излиза, че само Петър и аз отиваме в строя. Пет души са за допълняющи части и укрепени пунктове, шестият — даже нестроевак! Защо тогава той, и то едничък, тъй много викаше, тупаше се, почти запречваше с измъчените си гърди прозореца?
— Ние… ние ще ги научим! Ние… ние ще им дадем да разберат! Ние ще победим!
От всички пороци лицемерието е най-гнусното. Накарват те да вярваш в това, с което искат да те излъжат, чрез привидно искрена, убеждаваща увереност. Тоя господин бе вече завършил университета, името му бе почнало да си пробива път, днес е познат с „трудовете“ си. Само един му липсва. Не си даде труд да постъпи, както други постъпиха.
Четирима, за които ми е известно — приятелят ми Борис Марков от 36 полк, съученикът ми Константин Маляков от 17 полк и другарите ми от полка Христо Велков и Любен Занков — бяха изтеглили билетчета за оставане, макар и временно, във вътрешността. Но и четиримата ги върнаха. При това Христо и Любен имаха вече по трима братя на фронта.
— Другарите ми заминават — заявяваха те всички, — как мога аз да остана!
Гарите следват. Слизаме. Откривам мнозина софиянци. Други наши кандидати се качват. Използували тридневния отпуск, бързат да не пропуснат влака.
Пристигаме в Каспичан. Броят ни е намалял. Някои бяха слезли по гарнизоните. Други имаше да продължат.
— Първа дивизия, насам!
Събираме се. Почти всички се познаваме по лице. Радостни, щастливи, горди сме, че сме отбрани.
Когато дойде времето да ни разпределят, на дивизията се дадоха от всяка школна рота само по осем души. А в нея можеха да попаднат само от нашата дивизионна област, само софийци. Тъй от нашата рота, от двадесет и девет софийци, влязохме само първите осем по успех.
На следния ден още малко пътуване с влака — до Шейтанджик1, гдето трябва да слезем. Предстои ни дълъг път с каруци. Качваме се по двама. Попадам с Борис Сарафов. Живеехме на съседни улици, познавахме се.