Седнали на сандъчетата си, образуваме керван от 40 прашни каруци, които се носят по прашния път, опрашвайки дрехи, лица, ръце.
Пътуваме ден, после нощ, отново ден…
Пълнолуние. Топло. Приятно. Радостно.
Говорим за войната, за познатите, за университета, за какво ли не. Едва завършил, и веднага, само след няколко дни, Борис постъпи в школата. Все пак от другари знаеше и ми разказа няколко случая от „съдебната практика“.
Става късно. Но спи ли се и как при тоя трясък, в тая малка, тясна каруца с един кон? Разговаряме. И се чудим какво сме успели да си кажем.
И ето, Борис ми разкрива съкровените си тайни. Разказва ми любовта си към г-ца Х. Говори ми продължително, с подробности за тази толкова мила и умна лекарска дъщеря, която отдавна вече има свое семейство, деца.
Луната свети. Каруците тракат. Ние се друсаме. Прахът праши. Нощта отлита.
— Ей, Сарафов, като пътуваме заедно в една каруца, току-виж, че се връщаме един ден като ранени, и то пак заедно, в една и съща каруца!
Пристигаме в щаба на дивизията. Поздравляват ни. Запитват где желаем да служим. Дават ни няколко големи листа, за да ги попълним.
Ние, пехотинците, разполагаме и с трите бригади, и с шестте полка: 1 и 6, 16 и 25, 41 и 42. Кой където иска! Може ли да става дума за избор! Разбира се — 1 полк!
Преди да почне да учи нагледно географията, баща ми бе служил цели 15 години в него! Добре е да се създава традиция, си казах, макар службата ми да бъде само през войната.
Но само това ли? Отличията, които бе си извоювал, името, което бе си създал, правеха от 1 полк наистина един от най-първите. Самото име будеше вече и уважение, и желание.
Другарите ми избраха тоя или оня полк и когато към края на записването погледнах списъка, не забелязах много голяма разлика в броя на саморазпределилите се по части кандидати.
Какво бе обаче учудването ми, когато след малко ни съобщиха официалното назначение. Вместо в 1, определяха ме в 41. Заедно с мен в същия полк попаднаха и мнозина други, които бяха пожелали да служат в 1, 6 или друг, докато пък някои, пожелали 41 — бяха пратени в 1 или 6! Не можахме да отгатнем причината. Първото, което би могло да ни мине през ума, излезе неоснователно. Разпределението ни тук в дивизията не бе по успех. Илия Ковачев и още двама от най-първите кандидати попаднаха в нашия полк. Значи… Просто сме станали „жертва“ на молива…
Някои посрещнаха новината безразлично, спокойно, почти радостно:
— Такъв ми бил късмета!
Други проявиха сдържано или несдържано недоволство. Всичко обаче остана между нас. Водеше се бой. Нямаше време за молби. Трябваше бързо да се явим по частите си.
Тръгнахме, но недоволството ми не можеше да се скрие.
— Нищо, нали и 41 пак е полк, нали и там има хора — каза ми един от нашите, който също нямаше основание да бъде много доволен, но бе успял вече да се утеши.
Пътят ни минаваше по добруджанската земя. Движехме се по стъпките на бойците, овладели непревземаемия Тутракан, а сега набързо минахме силистренските укрепления и се чудехме и на усъвършенствуваната отбранителна линия, и на опразнената без бой крепост.
Пътищата бяха задръстени от коли, каруци, конници. Всичко бърза, всичко вика. Ракли, болнични автомобили, коли с ранени се смесваха в общия шум.
Вляво и вдясно от шосето, догдето достига окото — раници, шинели, куртки, мушами, платнища, чанти, манерки, пушки — какво ли не! А коли, ракли, оръдия! После трупове, трупове… Целият път, по който се движим вече пеша, свидетелствува за грозно бягство на поразена от гръм войска, неустояла нито на огъня, нито на духа на Победителя.
Шосето е на много места прокопано, за да попречи на бързото минаване на наши оръдия и коли. Но нищо, пътят отбива веднага встрани и минава отново на шосето.
Неспособна сама да се бори, отстъпващата войска си служи с непозволени средства. Навсякъде раници, мушами, чанти, закрепени с канапа на невиждаща се бомба. Вдигнеш някой предмет — бомбата избухва. Не един наш войник стана жертва на това гнусно изобретение.
Дори труповете, тия свети места, не са пощадени. Наши санитари, наши свещеници се приближават смирено, за да вдигнат благоговейно, за да погребат християнски паднали за родината румъни. Побутнат труп, вдигнат труп — и невидима бомба избухва. Не един наш санитар стана жертва на това нечовешко изобретение.
Осквернихте дори труповете. Унизихте дори подвизите. Погаврихте се дори с жертвите. Жертвите, които вашите войници принесоха пред светия олтар на святата си родина. Вашата родина!