Край тия мелници, в царевицата, германците бяха принудени да се отдръпнат, като не можаха да приберат ранените си. Когато настъпиха отново, намериха всичките си другари с надупчени от ножове тела, с разбити от приклади глави. Между жертвите бе и принц Фридрих Вилхелм Хесенски. Спомням си страшното негодувание, с което нашите съюзници посрещнаха вестта за това модерно варварство.
Дните се сменяха при разнообразна обстановка. Не зная дали някой от войниците е ял през живота си за тъй късо време толкова много дини и пъпеши. Бяхме залегнали в бостани. А те се разстилаха на голямо разстояние. Забравил за противника, всеки бе извадил ножа си и се разправяше бодро и сръчно с тоя, другия противник! Горещината бе тъй голяма, че жаждата можеше да се утолява само с тия, попаднали тъкмо на място, разхладителни приспособления. Но ако разхлаждаха, те и разстройваха. Току-виж някой взел необичайна за момента поза, под гръм от… насмешки на другарите си бърза да се придвижи към по-удобна позиция… някоя друга диня, почти винаги два пъти по-голяма от главата му!
Румъните бяха и днес откъртени. Във взводна колона ротите ни продължиха бързия ход напред. На заник картината бе величествена. Догдето достига окото по тая равна, безкрайна, златна Добруджа, се движат наши части. Не вече роти, а дружини и полкове, в победен марш, като при величав парад, на разгърнал се фронт. На залязващото слънце лицата на войниците са стоманено-бронзови и тежката умора е отстъпила пред бодрия вид и надежден поглед.
Каква незабравима гледка, която сетните лъчи на умиращото днес слънце ни завещаха!
Същата вечер, на 18 септемврий, нашата рота получи заповед да заеме създалата се голяма празнина между първа и четвърта дивизия и да пази фланговете им, които бяха на застрашително разстояние. Задачата ни бе извънредно отговорна.
Позицията ни бе до с. Кокарджа. Пристигнахме по тъмно и започнахме окопи в цял ръст. Късно през нощта всичко бе готово и свободните от патрули, постове и секрет заспаха.
Ранното утро на 19 септември не предвещаваше нищо. Само гробовното мълчание на противника говореше знаменателно.
Донесоха ни храна. Прасенце и стафиди. Не зная защо, но не ми се ядеше. Не бях обладан от предчувствие. Просто тъй, храната остана на окопа.
Мнозина ще си спомнят, че пред големи боеве, вписващи имената си завинаги, се забелязва особено чувство, което мъчно може да се определи, толкова повече да се опише. Все пак има случаи, при които бъдещето само се изпреваря.
— На 12 септемврий през нощта — разказа ми по-късно ротният — седях на малка могилка с храбреца и вечен охотник подпоручик Донев. Подпрял глава, той седеше през цялото време мрачно замислен, потиснат от най-злокобни предчувствия: „Тук ще сложа костите си!“
„Напразно го разсейвах. Донесоха ни халва. Донев не я и побутна даже. Мисълта го гнетеше, непрестанно повтаряше тежките си предчувствия като че сам вдъхваше на съдбата текста на утрешната си присъда.“
И на следния ден, при атаката на паметния 13 септемврий, Донев бива убит.
Нищо подобно не ме смущава. Но към липсата на желание за ядене се прибавя и оставеният настрана шинел, който в предишните дни, препасан през рамо, е неотлъчно от мен.
Още отрано противникът напъна упорито и с жар. По всичко личи, че оттук е решил да почне победното си настъпление. И първите му силни напъни с голямо числено превъзходство успяват. Части от четвърта дивизия отстъпват. Пристигналите три роти от нашата дружина, настъпили между същите 16 и 47 полк, гдето сме ние, се натъкват също на извънредно силен противник. Въпреки това спират настъплението му и продължават. Но самите те, притиснати, се отдръпват. Към пладне и 16 полк почва да отстъпва. Подпомогнат обаче от две наши роти, отново заема позицията си. Сега, всред самия бой, към нашите четири се вляха и други роти от полка.
Вдясно една се люшка като от вятър.
— Напред!
Нашите се вдигнат, противникът бяга. Противникът се повърне, нашите бягат.
Съседна рота им дава спасителен флангов огън, и ротата се вдига отново.
Ето, тъй близо и тъй ясно, поручик Боян Дацов повежда отново ротата си, но бива ранен. Офицерският кандидат Венелин Янев го замества, но и сам бива повален. Командуването поема отличният фелдфебел Стойко Донков.
Вляво офицерският кандидат Иван Момчилов е също ранен, пада пред очите ми.