Противникът изнася шест картечници и освен с тях жари с пехотния си и с артилерийския си огън. Боят е в пълния си разгар, а нашата артилерия мълчи. Защо? После научавам, че е останала без снаряди?!
Голямото упорство ни прави силно впечатление. По-късно узнаваме, че срещу нашия полк и срещу един от съседните действува и известната вече „сръбска“ (славянска) дивизия, съставена от сърби, хървати, чехи, поляци, словенци и руси. Ами че така, да се разберем! Атаките на тая дивизия са отчаяни и едва сега ни става обяснима тъй голямата съпротива и на румъните.
Положението на фронта ни е тежко.
Но защо пиша за полкове и дивизии, когато мълча за това, което е най-близо до мен, в което съм сам аз, за ротата например?
Книгата ми не е история на полка, в която да се изнесе истината (поне официалната, при все че често тя представя просто… частната неистина) по действията на всяко, дори и най-малко поделение.
Боят е върховен момент, в който са изпънати всички струни на човека за съкрушаване съпротивата на противника, за превъзмогването му, за изграждане на Победата, която повече от веднъж може да бъде осенена и от Славата.
Да се описват бойни действия, значи да не се пропуснат и тия, засягащи близки, приятели, да не се отмине и този, който описва, колкото и скромен да е. Значи човек да става собствен съдия. Освен това да се обсъждат действия и бездействия, разпоредби и заповеди със съдбоносни отрицателни последици. Да се посочват имена.
При това и преди всичко боят е миг от войната. А тя е огромна огнева пещ, в която всичко гори… и се калява или изгаря. Тя е бляскав лъч от радости и възторзи, подвизи и слава. Но и тъмен облак от патила и скърби, терзания и страдания.
Гърмежите заглъхват, защитниците остават.
Боят свършва, войната продължава.
Ето как многобройните епизоди извън боя при разни случаи, в разни положения, на разни места, по фронт и в дълбочина се изплъзват от книгите за тоя или оня полк.
А те трябва да бъдат нарисувани. Затова очакващ, че може би полковата ни история ще бъде написана, ограничавам се с това, което всеки участник би могъл да направи — макар без дневник, без бележки, само с наложени справки да се остави на спомена. Да опише мненията, впечатленията и преживяванията си. С това да възкреси и спомена на другарите си. Може би по форма разказът не ще бъде напълно еднакъв. Причината ще се крие във възприемането и отразяването. Колкото погледи — толкова гледки. В зависимост от огледалото предметите не изглеждат еднакви.
Всяко семейство е история, поема дори за този, който знае да я прелисти. Ламартин.
Какво да кажем тогава за нашето голямо — военно семейство?
Настоящата изповед е страница от книгата, която се нарича Бойният живот на българската войска, и глава от живота на славния 41 полк.
В нея няма нищо измислено, украсено. Действителността е по-чудновата от фантазията, казват англичаните.
Но за да бъде удобно на автора да разказва, нека читателят види в спомена му само един от многото. Един от първа дивизия.
За Родината
Жестокият бой продължава. Шест часа как се бием. Сега летим срещу шестте картечници.
Един куршум ме пронизва между гърдите и стомаха и като грабнат от вихър, обръща и със страшна сила поваля по гръб върху вкаменилите се от жестокото слънце големи буци пръст.
Бях чувал, че преди смъртта си човек вижда целия си живот, и то само в една къса секунда. Гърбът ми при падането бе просто разсипан и ужасни рефлексни болки започват да цепят корема ми. Имам усещането, че съм с разкъсан стомах. Животът ми, преминал пред мен с бързината на мълния, ме утвърди в предположението: последният ми час настава, умирам. За да избегна страшните болки, вдигам револвера да се застрелям. Но споменът от ученическите ми години се явява ненадейно и пред мен светва един от уроците по латински: Дум спиро, сперо. (Докато дишам, надявам се!)
В същия миг в общия рой преживявания до ушите ми достигат думите: „Убиха го!“
И залегнали зад мен, всред убити и ранени, възползувани от спиране на стрелбата, войниците се вдигат и започват да отстъпват.
Прегънат на две, ставам да ги спра. Фелдфебелът Драган се притичва до мен и в очите му блясват сълзи. Едва преди няколко минути сам той ми донесе изричната заповед на дружинния, въпреки че никой друг не настъпва, въпреки че други вече отстъпиха, ротата да настъпи, да атакува на всяка цена. Сега тая цена се знае.
Сълзите на Драган капят. Те капят и за боя, за 19 септемврий, който губим.