Сбогувам се с най-близките войници, предавам командуването на Драгана и едва движещ се, тръгвам по същия път, по който не свирят вече куршуми. Полето е достатъчно осеяно. Картечниците, тия машини за месо, са наситени вече.
Зад няколко трънки, при малка низина, която най-после след големи усилия достигам, ротният фелдфебел и фелдшерът ме превързват с голямо внимание.
Куршумът е направил всичко, което е могъл. Най-напред е скъсал двойния шнур на револвера, който би паднал, ако ръката не би го здраво държала. Окървавил е дрехите. А на гърдите не зее, просто червенее малка точка, колкото да побере един куршум и да погребе един живот. Трябва да се направи и друга превръзка: куршумът е излязъл от гърба. Едва тук, седнал, разбирам, че съм ранен и на друго място — в китката на лявата ръка, и че куршумът е също излязъл — от дланта. Тежкият удар в гърдите, непоносимите болки в корема отвличат съвсем вниманието ми. Не усещам, а виждам раните си на ръката!
Ротният фелдфебел взема револвера ми, за да го запази, и двама санитари ме понасят.
Боят продължава. Противникът чувствува надмощието си. Необходимо ли е да си служи с карти? Земята, светата добруджанска земя е наша, но територията е негова. Отстъпвал е, знае всичко. И артилерията му бие пътища и пътеки и смущава, препятствува движението на ранените, които от разни места се спускат.
Всичко ми се замайва. В ушите ми дълбокият тътнеж на близки и далечни неприятелски оръдия се смесва с пръскащите се в ред и в безредие снаряди. Един пада тъй неочаквано наблизо, че санитарите ме изпускат по неравния път и аз се претъркулвам в купчина камъни. Чувствувам, като да съм се разпаднал на части. Събраха ме, поставиха отново на носилката и продължиха нелекия си път, когато ненадейно се яви конният ординарец на ротния. Ето значи как се гради другарството. Ротният можеше да бъде ранен, но се лишаваше от коня спасител в момента, в който може би сам би имал нужда от него.
— Ах, ах, господин кандидат — зареди ординарецът Петко Иванов и като задържаше неспокойния от снарядните пръскания кон, остави санитарите да ме натоварят.
— Хайде сега, връщайте се — казах, като им благодарих.
— Връщаме се, господин кандидат. Добър час!
Прегърнал коня, Петко ме придържаше с другата си ръка, която едва ме крепеше. Главата ми бе се свлякла до главата на коня и болките не ме оставяха. Конят едва пристъпваше, а аз цял се разтърсвах. Като че не краката му, а гърдите и коремът ми стъпваха по неравната земя.
— Стой, Петко!
Но каква полза, когато отново трябва да се тръгва! А санитарите бяха вече изчезнали. При това бяха нужни и за други.
Привлечен сигурно от окаяния ми вид, един офицер на кон се приближи и ми подаде шише коняк. Благодарих му и той отмина бързо напред… или назад, и сам вече не знаех къде е напред и къде назад.
Във всеки случай, движейки се, напредвахме към лазарета, който най-после се показа.
При вида на тъй много ранени почувствувах облекчение. Като че този, леко засегнатият, ми сваля товар от гърдите, защото моят вид трябва да облекчи друг, още по-тежко от мен ранен.
Край една маса бе седнал един подофицер и записваше имената на всички, които се приближаваха, докато до него лекари и санитари превързваха, допревързваха тези, които имаха нужда.
Неизгладим спомен ми оставиха необикновеният ред и спокойствие у всички. Никакви охкания, стенания. Всеки, било сам, било на носилка, минава покрай масата тъй тихо и търпеливо, като че чака реда си, за да получи заплата!
Тук коли и каруци ни поемат. И освободен от всички обстоятелства, които досега поддържаха будността ми, изтегнал се на постланата със сено кола, изгубвам съзнание.
Към смъртта
Виждам се в скромна селска стая. Край прозореца до вратата с превързан крак седи командирът на втора дружина майор Михайлов. Вдясно… А! Ето ги и тримата: Дацов, Янев и Момчилов! Искам да вярвам, че съм направил усилие да се усмихна. Другари по нещастие! Какво ти нещастие! Какво по-голямо щастие да бъдеш в такъв момент всред другари!
До тях е поручик Тропчиев. Гледам ги. Гледат ме. Никой не ми казва нищо. Види се не считат, че думите могат да помогнат. При това и Янев е сравнително по-тежко ранен. Ето, внасят и стоварват до мен друг ранен. Обръщат лицето му. Кръв е потекла от устата му. Сарафов! Другарят ми от каруцата!
Пълно мълчание цари. Едип лекар влиза и се спира пред майор Михайлов.
— Остави мене, докторе, виж тези двамата, тежко ранените — и посочва към нас.