Капитан Блейк се замисли върху думите му.
— Страхотно — каза. — Само това ни липсваше. Поредният психопат, който си играе на „Хвани ме, ако можеш“.
— Не — възрази Хънтър. — Той си играе на „Хвани ме, преди да убия отново“.
9.
Кабинетът на Хънтър и Гарсия беше бетонна стая с площ двайсет и два квадратни метра в дъното на етажа на отдел „Обири и убийства“. Вътре имаше само две бюра, три старомодни шкафа и голяма бяла магнитна дъска, на която закачаха снимки от разследванията, но пространството пак беше тясно.
Двамата детективи се върнаха на бюрата си и отново изгледаха кадрите от интернет и изслушаха записа на телефонния разговор. Бакстър ги беше снабдил със софтуерно приложение, което им позволяваше да разглеждат видеозаписа кадър по кадър. И точно това правеха от четири и половина часа, анализираха всеки сантиметър от всеки кадър и търсеха някаква улика, колкото и да е дребна.
Камерата се беше съсредоточила главно върху стъкления контейнер и мъжа вътре и от време на време показваше в едър план лицето на жертвата или нещо, плаващо в окървавената вода. Беше нарушила тази схема само веднъж, когато се отклони надясно, за да покаже стенния часовник и днешния брой на „Ел Ей Таймс“.
Стената беше изградена от червени тухли и хоросан. Можеше да е къде ли не — в мазе, барака в заден двор, стая в къща или дори малък гараж някъде.
Часовникът на стената беше кръгъл, с батерия, с диаметър трийсетина сантиметра и черна рамка. Имаше бял циферблат с арабски цифри, черни стрелки за минутите и часовете и червена стрелка за секундите. Името на производителя не беше написано. Хънтър изпрати снимки на часовника на изследователския екип, но знаеше, че вероятността да го свържат с определен магазин и после да идентифицират купувача, е равна почти на нула.
Подът не се отличаваше с нищо особено и беше бетонен. Можеше да е къде ли не.
Разпечатката на образа на жертвата, която направи Хънтър, беше идеална. Мъжът в стъкления контейнер гледаше право в камерата. Робърт вече я беше изпратил по електронната поща на отдел „Изчезнали лица“. Агентът, с когото разговаря по телефона, му каза, че заради кърпата, завързана плътно на устата на жертвата, софтуерът за лицево разпознаване ще може да анализира само ограничен брой точки за сравняване. Ако за човека беше съобщено, че е изчезнал, това щеше да е достатъчно, за да го идентифицират, но трябваше да чакат. Хънтър каза на агента да търсят изчезнали хора само от една седмица. Имаше чувството, че непознатият по телефона е отвлякъл и държал жертвата не повече от един-два дни и после я бе затворил в стъкления контейнер. Жертвите, държани в плен, показваха признаци за това — изтощени и безизразни лице и очи от липса на сън или блуждаещи очи от упояване. Личната хигиена също страдаше значително и винаги имаше непогрешими знаци на недохранване. Жертвата в аквариума не показваше такива симптоми.
— Тук няма нищо — заяви Гарсия, облегна се назад на стола си и потърка уморените си очи. — В стаята не е имало нищо друго, освен контейнерът, жертвата, часовникът, вестникът и камерата, която е предавала. Извършителят не е глупав, Робърт. Знаел е, че ще запишем видео картината и ще я разгледаме под лупа.
Хънтър въздъхна и също потърка уморените си очи.
— Знам.
— Аз лично не мога да гледам повече записа. — Карлос стана и се приближи до малкия прозорец на западната стена. — Отчаяният, умоляваш израз в очите на жертвата… — Той поклати глава. — Всеки път, когато ги погледна, чувствам как страхът му пълзи по кожата ми като огнена стоножка. И не мога да направя нищо, освен да го гледам как умира отново и отново. Направо се побърквам.
На Робърт също му се гадеше от кадрите. Онова, от което наистина му се гадеше, беше да гледа как лицето на мъжа засиява от надежда, когато разбира, че водата е спряна. А после, само минута по-късно, как очите му горят от ужасяващ страх, докато течността около тялото му започва да изгаря и да разяжда кожата и плътта му. Хънтър можеше да определи точния момент, когато мъжът се отказва от борбата, когато най-после осъзнава, че няма да излезе жив оттам. Убиецът си играеше с него.