Заведението се беше оживило относително, когато дойде Мишел, двайсет и пет минути, след като приключи телефонния си разговор с Хънтър. Носеше тесни избелели джинси, скъсани на дясното коляно, черни ботуши и тънко черно кожено яке със сребристи орнаменти. Косата й беше разпусната и разрошена в стил „рок шик“. Тежкият черен грим съответстваше на дрехите й и докато вървеше към Хънтър, не беше трудно да се забележи, че няколко мъже обърнаха глави след нея.
Той стана, за да я поздрави, и устните й се разтеглиха в нещо, което не беше сигурен дали е усмивка.
— Трябваше да се досетя, че пиеш тук — каза тя и съблече якето си. Беше странно, но на оскъдното осветление в бара ярките цветове на татуировките й изглеждаха по-ярки.
— Понякога — отговори Хънтър и посочи мястото срещу него. — Поръчах ти „Джак Даниълс“ и диетична кока-кола. Надявам се, че нямаш нищо против. — Питието вече беше на масичката.
Мишел присви очи и го погледна.
— Откъде знаеш, че пия „Джак Даниълс“ и диетична кока-кола?
Той повдигна рамене.
— Предположих.
Тя се втренчи изпитателно в лицето му.
— Не. Знаел си. Как разбра?
Хънтър седна и отпи от уискито си.
— Откъде знаеш, че пия „Джак Даниълс“ и диетична кока-кола? — Този път тонът на Мишел беше по-настойчив, но не и агресивен.
Робърт остави питието си.
— Елементарно наблюдение.
Отговорът му не й беше достатъчен. Втренченият й поглед не се смекчи.
— На бюрото ти има една снимка — най-после обясни той.
Мишел се замисли.
Почти скрита зад единия компютърен монитор, на бюрото й имаше снимка на Мишел с вокалиста и китариста на американската рок група „Хиндър“. Те се усмихваха и бяха вдигнали чаши за наздравица към обектива. Членовете на групата очевидно пиеха уиски, докато чашата на Мишел беше пълна с нещо, което приличаше на кока-кола, въпреки че очите й издаваха, че не е трезва. Рамката на снимката беше с формата на бутилка „Джак Даниълс“.
Усмивката на Мишел беше искрена.
— Не е зле — отбеляза тя. — Но как разбра, че пия диетична кока-кола, а не обикновена или пепси-кола, или „Таб“, или нещо подобно?
— От кошчето за отпадъци до бюрото ти.
Тя се усмихна отново. Знаеше, че по всяко време в кошчето й за отпадъци или на бюрото й има поне една кутия диетична кока-кола. Мишел я предпочиташе много повече от кафето и изпиваше по няколко кутии на ден.
— Никак не е зле. — Взе питието си и докосна чашата на Хънтър. — Наздраве за наблюдателността и логичните умозаключения. Нищо чудно, че си детектив. Да, „Джак Даниълс“ и диетичната кока-кола наистина са любимите ми напитки. Благодаря. — Мишел бързо отпи глътка и после очите й се стрелнаха над рамото на Робърт и се задържаха там няколко секунди.
— Наред ли е всичко? — попита той, без да се обръща.
— Имаше един мъж, който седеше до бара зад теб, до входа. Току-що си тръгна, но мисля, че го познавам отнякъде.
— Къса руса коса, обица на носа, двудневна брада, около седемдесет килограма… Беше с джинсово яке и черна тениска и пиеше бира и текила, нали? — попита Хънтър.
— Да — отговори Мишел. — Познаваш ли го?
Той поклати глава.
— Видях го, че седи там, когато влязох. Стори ми се, че отдавна е тук.
Тя се засмя.
— Видял си го, когато си влязъл, вероятно за две секунди, а помниш всичко за него?
Хънтър кимна и повдигна рамене.
— Наблюдаваш, без вече дори да съзнаваш, че го правиш, нали? Добрият детектив вината е на работа, винаги бдителен и подготвен.
Робърт не каза нищо.
Мишел огледа бара, а после се приведе и сложи лакти на масата.
— Добре. Малък тест. До бара зад лявото ти рамо има четирима души. Какъв е цветът на косите им?
Хънтър отпи от уискито, облегна се назад и се втренчи в Мишел.
— Хайде, достави ми удоволствие, Робърт. Какъв е цветът на косите им?
— Двете жени са блондинки — най-после отговори той, без да поглежда, — въпреки че нито едната не е естествено руса. Косата на едната е дълга до раменете, а на другата — малко по-дълга и завързана на опашка. Косата на единия мъж е светлокестенява и къдрава, а другият има боядисана черна вълниста коса и големи бакенбарди.
— На колко години са?
— И четиримата са на трийсет и няколко.
— Какво пият?