— И тъй като къщата е в ремонт — добави Хънтър, — убиецът е знаел, че ако изхвърли трупа късно през нощта, на другия ден ще го намерят работниците.
Бриндъл кимна и отново дръпна от цигарата.
— Огледахме задната уличка. Там няма нищо. Твърд асфалт, няма следи от автомобилни гуми или отпечатъци от стъпки. Няколко фаса и опаковки от дъвка, но нищо точно зад къщата. Не бих се надявал на много.
Те надникнаха в контейнера — парчета гипсокартон, трески, тухли, счупени плочки, парцали и празни кутии от боя.
— Трупът? — попита Гарсия.
— Пътува към Института по съдебна медицина. Изпуснахте го с… — Майк погледна часовника си. — Двайсет и пет минути. Нямаше смисъл да го оглеждаме тук. Частите на тялото са опаковани добре. Ако има някакви улики, те са по самия труп, а не върху найлоновите чували. По-добре да бъдат разопаковани както трябва в контролирана среда.
— Сигурен ли си, че е нашата жертва?
— Да. — Бриндъл извади цифров фотоапарат от чантата си, включи го и го даде на Хънтър. — Срязах единия чувал, където беше главата.
Първата снимка показваше отблизо лицето на жертвата. Очите на мъжа вече бяха започнали да хлътват в черепа, а кожата около лицето и врата му беше придобила зеленикаво-синкав оттенък, който му придаваше вид на извънземен или чудовище от филм на ужасите, но чертите му се виждаха достатъчно ясно и двамата детективи го познаха. Те бавно прегледаха останалите снимки — още няколко в едър план, последвани от други, направени под ъгъл.
— Ще ви ги изпратя по електронната поща веднага щом се върна в лабораторията — каза Майк и отново погледна часовника си.
— Кой е намерил трупа? — попита Робърт и му върна фотоапарата.
— Строителят, който ремонтира къщата. Той е в кухнята с един полицай.
Хънтър кимна и се обърна към Гарсия.
— Имаме ли от онези разпечатки на жертвата, които раздадохме на пресата вчера?
— Да, в колата има няколко.
— Добре. Да накараме няколко униформени полицаи да обиколят улицата и да ги покажат на съседите. Може би жертвата е бил местен човек и затова убиецът е избрал тази къща, за да изхвърли трупа.
— Ще отида да ги взема — каза Карлос и тръгна към колата.
89.
Разпитите не дадоха никакъв резултат. Никой съсед или продавач в квартала не можа да предложи информация за самоличността на жертвата. Много от тях вече бяха видели снимката в сутрешния вестник или по-лошо, бяха гледали предаването на убиеца предишния ден.
Гарсия разпита строителния работник, който беше намерил трупа. Той беше силен мъж на трийсет и няколко години с татуирани ръце, обръсната глава и руси мустаци. Двамата с баща му притежавали малката ремонтна фирма, в която той работел, и се занимавал с това повече от петнайсет години. Работел по тази къща само от пет дни и ремонтът трябвало да приключи след още четири дни.
Къщата принадлежеше на дребен строителен предприемач, Акил Банерджи, който инвестираше в неизползвани и отчуждени недвижими имоти, ремонтираше ги евтино и после ги продаваше с малка печалба.
Собственикът на къщата и строителният работник отпаднаха като заподозрени. Освен това те имаха солидни алибита за местонахождението си през нощта и за времето, през което убиецът беше говорил по телефона с Хънтър. Но когато двамата детективи се качиха в колата, Робърт получи ново телефонно обаждане, този път от детектив Марио Перес.
— Робърт, мисля, че установихме самоличността на жертвата ви.
— Слушам.
— В твоята кола ли си? — попита Перес.
— Не, в колата на детектив Гарсия.
— Добре, изпращам ти няколко снимки.
Хънтър превключи разговора на високоговорител и използва полицейския компютър в колата, за да влезе в електронната си поща.
— След като медиите призоваха хората да се обадят, ако имат някаква информация, получаваме обаждания цял ден — поясни Перес. — Както се очакваше, повечето са откачалки, търсачи на внимание или хора, които не са сто процента сигурни, с изключение на един.