— Разбра ли нещо от тона на гласа му? — попита Гарсия.
— Не. Той беше спокоен по време на целия разговор с изключение на мига, когато ми изкрещя да избера. Иначе нямаше гневни изблици или прекалено вълнение. Той контролираше чувствата си и разговора. — Робърт се облегна назад на стола си. — Но има нещо, което ме безпокои.
— Какво?
— Когато му казах, че не е необходимо да го прави.
Карлос кимна.
— Той отговори, че знае това, но иска да го направи. Добави, че щяло да бъде забавно.
— Точно така. И това може би показва, че жертвата е избрана произволно.
— Тогава този тип е поредният проклет психопат, който убива хора за удоволствие.
— Още не знаем дали е така. Проблемът е, че когато му казах, че не мога да взема решение, защото не знам защо е пленена жертвата, той отвърна, че трябва сам да разбера това.
— И?
— И това показва, че жертвата не е избрана съвсем произволно и че има точно определена причина да е избрана, но похитителят не пожела да ни я каже.
— Тогава той буквално си играе с нас.
— Още не знаем дали е така — повтори Хънтър, отблъсна се от бюрото, погледна часовника си и пораженчески въздъхна. — Но и аз приключих с това. — Той изключи компютъра си. Същото чувство на безпомощност, което го обземаше, докато гледаше предаването на живо, се завърна и остави празнота в гърдите му. Нямаше какво повече да изцедят нито от видеозаписа, нито от аудио записа. В момента можеха само да се надяват за някакво развитие в отдел „Изчезнали лица“.
10.
Хънтър седеше в тъмното и гледаше през прозореца на дневната на малкия си едностаен апартамент в Хънтингтън Парк. Живееше сам. Нямаше съпруга, деца или приятелки. Не се беше женил и любовните му връзки никога не продължаваха дълго. Работата му като детектив в специалната секция „Убийства“ в един от градовете с най-много насилие в Америка се отразяваше на връзките му, колкото и да бяха несериозни.
Робърт отпи още една глътка от силното кафе и погледна часовника си — 4:51. Беше успял да поспи само четири часа, но това беше блаженство в сравнение с повечето нощи.
Битката му с безсънието беше започнала на много ранен етап в живота му, причинена от смъртта на майка му, когато той беше едва седемгодишен. Кошмарите бяха толкова мъчителни, че като защитен механизъм мозъкът му правеше всичко възможно да го държи буден нощем. Вместо да спи, Хънтър четеше ненаситно. Книгите се превърнаха в негово убежище, крепост, безопасно място, чиито порти ужасяващите кошмари не можеха да разбият.
Робърт винаги беше различен от другите. Още като малък можеше да разкрива загадки и да решава задачи по-бързо от повечето възрастни. Мозъкът му работеше на изключително бързи обороти. За учителите нямаше съмнение, че Хънтър не е като повечето ученици. На дванайсет години, след като положи серия от изпити и тестове, предложени от доктор Тилби, училищния психолог, Робърт беше приет в училище „Мирман“ за надарени деца в осми клас, две години по-рано от обичайната възраст.
Специалната програма в „Мирман“ не забави напредъка му. Преди да навърши петнайсет, премина цялата програма на обучение, събирайки четири години гимназия в две. С препоръки от всички учители и специално споменаване от директора на „Мирман“ Робърт беше приет за студент „при особени обстоятелства“ в университета Станфорд. Хънтър реши да учи психология. Дотогава безсънието и кошмарите му бяха относително под контрол.
Оценките му в университета бяха също така внушителни и той получи докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология точно преди двайсет и третия си рожден ден. Ректорът на факултета по психология в Станфорд, доктор Тимъти Хийли, даде ясно да се разбере, че ако Хънтър проявява интерес към преподавателската работа, винаги ще има място за него. Робърт учтиво отказа, но обеща, че ще има предвид предложението. Доктор Хийли също така изпрати докторската дисертация на Хънтър, озаглавена „Авангардно психологично изследване на престъпното поведение“, на шефа на Националния център за анализ на престъпления, извършени с особено насилие към ФБР. И до ден-днешен дисертацията на Робърт беше задължително четиво в Центъра и отдел „Поведенчески анализ“.
Два дни след като получи докторската степен, светът му се разтърси за втори път. Баща му, който по онова време работеше като пазач във филиал на „Банк ъв Америка“ в центъра на Лос Анджелис, беше застрелян по време на обир, ескалирал в престрелка като в Дивия запад. Кошмарите и безсънието на Хънтър се завърнаха с още по-голяма натрапчивост и оттогава не го напуснаха.