— Намерихте ли мобилния му телефон?
— Не — отвърна Гарсия. — Не беше в апартамента му. Проверихме при доставчика му. Телефонът беше изключен. Вече поискахме справка за последните три месеца и за двата телефона. Надяваме се, че ще ги получим до края на деня или може би утре. Засега не сме сигурни дали са били приятели или познати и дали Итън Уолш е бил включен на някакво ниво в статиите на госпожица Стивънсън.
Барбара отново насочи вниманието си към тефтерчето с телефоните.
— През по-голямата част от нощта прочетох всички статии, които Кристина Стивънсън е написала за „Ел Ей Таймс“ през изминалите две години — съобщи Хънтър. — Общо шестстотин шейсет и девет. Името на Итън Уолш не се споменава в тях. Отново се свързах с главната редакторка на госпожица Стивънсън в развлекателната секция на вестника. Тя не е чувала името Итън Уолш.
— Мислиш, че той може да е бил източник на информация? — попита капитан Блейк.
Робърт леко повдигна рамене.
— Възможно е. Освен това я помолих да ми изпрати копия на всички репортажи, които е писала госпожица Стивънсън, докато е работела в криминалната секция.
— Криминалната секция? — попита Барбара.
— Кристина Стивънсън е работила девет месеца в криминалната секция. Знам, че е било отдавна, но пак искам да прегледам и тези статии. Би трябвало да ги получа по някое време днес.
Капитан Блейк започна да прелиства страниците на тефтерчето с телефоните на Итън Уолш.
— Ако търсиш името на първата жертва, Кевин Лий Паркър, няма го. Проверихме — каза Гарсия.
Тя спря и се замисли.
— Да, но това показва, че най-малко две от жертвите са се познавали. В град с население дванайсет и половина милиона души това не може да е случайно съвпадение. Убиецът не избира произволно жертвите си.
93.
Първата й мисъл, след като най-после се свести, беше, че смъртта не е такава, каквато е очаквала.
След това, докато бавно възвръщаше сетивата си, жената осъзна, че смъртта все още не я е взела. И после дойде болката — нахлувайки в нея като свръхдоза наркотик. Имаше чувството, че всяка кост и всеки мускул в тялото й са пребити и изкривени. Главата й пулсираше толкова ожесточено, че й беше трудно да диша. Усещаше как кръвта й бучи в ушите с такава сила, че й се струваше, че тъпанчетата й ще се спукат. Жената бавно изстена, докато се опитваше да намери сили отново да отвори очи.
И тогава пак чу гласа му и звукът му изпрати ударна вълна на страх през всеки атом в тялото й.
— Не се бори. Не мърдай. Опитай да се отпуснеш. — Тонът му беше спокоен, безчувствен и безтелесен.
Тя не можа да сдържи вика си.
Мъжът чакаше.
Жената се помъчи да примига и да отвори очи, мислейки си да не изпада в паника, но страхът вече я беше обвил като плащаница. Задушаваше се.
Той заговори отново:
— Поеми си дълбоко дъх и се опитай да запазиш спокойствие.
Тя се задъха.
— Знам, че си уплашена. Разбирам, че ти е трудно в момента, но дишай и скоро паниката ще премине.
Жената се помъчи да направи каквото й казаха.
Най-после успя да отвори очи и се огледа наоколо, но в стаята цареше сумрак. Единствената светлина идваше от ужасно слаба лампа в далечния ъгъл. Въздухът беше спарен, натежал от миризмата на старо сено, дезинфектант и нещо друго, което тя не можа да определи, нещо сладникаво и противно. Не виждаше мъжа, но чуваше дишането му и чувстваше потискащото му присъствие.
Жената постепенно осъзна, че не може да помръдне. Седеше на някакъв тежък, твърд и неудобен стол с висока облегалка. Китките и глезените й бяха завързани за стола. Торсът и главата й не бяха завързани и това й позволяваше да извива тялото си настрана. Тя го направи — първо наляво и после надясно, опитвайки се да огледа по-добре помещението. И тогава видя, че е гола.
Изведнъж я обзе отчаяние колко е уязвима, разголена и крехка. Искаше де продължи да се владее и да покаже сила и решителност, но в момента страхът печелеше битката и жената неволно се разплака.
— Не правиш каквото ти казах — чу се отново студеният глас на мъжа.
Тя не можеше да сподави риданията си. Почувства, че очите й се пълнят със сълзи, и ги стисна, за да ги прогони.
„Бъди силна“ — каза вътрешният й глас.
Някъде беше чела, че изнасилвачите се възбуждат от страха, от покорството на жертвата, но тази мисъл я уплаши още повече и несигурността какво ще стане по-нататък я парализира. Първите думи, които се отрониха от устата й, сякаш бяха изречени от малко дете.