— Моля те, не ме наранявай! — с треперещ глас каза жената. — Моля те, пусни да си вървя!
Мълчание.
Следващите думи се изплъзнаха от устата й, без да се замисли:
— Ще направя всичко каквото искаш. Моля те, пусни ме да си вървя!
Мъжът не отговори.
— Моля те… — В миг на отрезвяване от страха тя осъзна колко безполезно са прозвучали двете думи. — Кажи ми какво искаш от мен. — Умът й трескаво потърси възможни отговори на този въпрос, но жената положи усилия да прогони страшните образи, които въображението й си представи.
Мъжът бавно изпусна дъха си и тя усети движението му.
Той излезе от сенките и за пръв път се появи в периферното й зрение. Жената обърна глава към него и въпреки различните дрехи веднага го позна. Мъжът, с когото беше разговаряла в супермаркета и на когото по-късно бе помогнала на паркинга. Но добродушната усмивка, стеснителната личност и добрите очи бяха изчезнали. Той изглеждаше по-висок, по-силен и заплашителен. Сега лицето му беше ъгловато и сурово.
— Здравей отново — каза мъжът.
Погледът му грабна нейния като гигантски нокът на хищник и тя изпита усещането, че безпомощно я изсмукват в някакво тъмно място. Очите й пак се напълниха със сълзи.
— Плачът няма да ти помогне.
— Моля те, не ме наранявай — повтори жената. Думите се отрониха от устата й спонтанно, тъжни и безсилни. — Ще направя всичко каквото искаш.
— Всичко, каквото искам? — Мъжът не откъсваше очи от голото й тяло. Думите му и твърдостта на погледа му я поразиха като удар в слепоочието.
Тя преглътна буцата, която се беше образувала в гърлото й, и чу как изгубилото се момиченце в нея отговаря:
— Да. Всичко каквото искаш.
Той пристъпи по-близо.
Жената затаи дъх.
— Моля те, Господи!
— Престани да се молиш.
— Съжалявам. Всичко каквото кажеш. Моля те!
— Престани да ме умоляваш.
Тя се разплака отново.
— Престани да плачеш.
Жената си пое дъх през носа и го задържа в дробовете си, докато овладя риданията си.
— Е, ще направиш ли всичко каквото искам? — повтори мъжът.
Тя пак си пое дъх, събирайки смелост.
— Да. — Сега в тона й отчетливо прозвуча решителност. „Можеш да го направиш“ — прошепна вътрешният й глас.
Той пристъпи още една крачка към нея и жената най-после видя проблясъка на ножа в ръката му.
— О, боже… не! — Решителността й се изпари. Съзнанието й се превърна в черна стена от паника и парализира движенията й.
Мъжът се усмихна по начин, който показваше, че страхът й му доставя удоволствие. Втренчи се в нея. Жената почувства хладното стоманено острие върху кожата си, но не беше в състояние да откъсне очи от хипнотичния му поглед. Ножът бързо се отдръпна с мълниеносно разрязващо движение.
Тя затаи дъх.
Не почувства болка.
Знаеше, че достатъчно острият нож може да среже човешката кожа и плът толкова неусетно, че да не почувстваш болка. Освен това знаеше, че огромното количество адреналин, бушуващ във вените й, може да потисне и най-мъчителната болка.
Жената зачака.
Все още не чувстваше болка.
Мъжът отстъпи назад и най-после отмести поглед от нея.
Сякаш освободени от магия, очите й се плъзнаха надолу по тялото й, търсейки кръв и наранявания.
Нямаше нищо.
Но тя видя, че мъжът е срязал въжетата на дясната й китка.
Жената остана озадачена. Щеше ли да я пусне да си върви? Тя не разсъждава дълго върху тази мисъл, защото глезените и лявата й китка все още бяха завързани за тежкия стол. Вдигна дясната си ръка към гърдите и усещането, че отново я движи, беше опияняващо. Духна на китката си и разпери и сви пръсти няколко пъти, за да възстанови кръвообращението. Почувства се добре.
Мъжът се появи отново, излизайки зад нея, и сложи нещо тежко и студено на коленете й. Жената погледна предмета.
Градинарски ножици.
— Вземи ги — заповяда той.
Тя се подчини.
— Добре. Искам да отрежеш всичките си пръсти на лявата ръка. Започни с кутрето и свърши с палеца.
Жената вдигна глава, но мъжът се беше върнал в сенките.