Той стоя два часа в дома на Кристина, предимно в спалнята. Опита се да си представи какво се е случило в онази нощ и се постави на мястото на образите, които изплуваха в съзнанието му.
Хънтър застана зад завесата на цветя в спалнята на Кристина, където смяташе, че се е крил убиецът. Знаеше, че убиецът не я е нападнал веднага щом е влязла в стаята, защото дрехите й бяха на пода заедно с чаша и бутилка шампанско. Беше се почерпила сама. Съдейки по скъпото „Дом Руинар“, Кристина сигурно беше празнувала нещо. Вероятно статията й, която беше публикувана на първата страница на притурката в онази неделя.
Убиецът търпеливо я беше наблюдавал или бе чакал идеалния момент да нанесе удара си, или се беше наслаждавал на шоуто, докато жената се е събличала. При всички случаи моментът бе дошъл, когато тя се беше вмъкнала под леглото, за да вземе часовника си, предположи Робърт. Имаше чувството, че докато е била под леглото, Кристина е забелязала обувките на убиеца, когато се е криел зад завесата. И после всичко се беше случило за миг. Убиецът бързо я беше измъкнал изпод леглото и бе сломил съпротивата й. Най-вероятно той беше носил спринцовка с подходяща доза феноперидин. Кристина се беше борила с всички сили, беше ритала и крещяла. Следите от борбата се виждаха го цялата стая, но убиецът беше силен, а опиатът — още по-силен.
Въпреки че пресъздаде мислено сцената и педантично вървя из апартамента, Хънтър не откри нови улики, нищо, което да отговори на множеството въпроси, които се въртяха в главата му.
Той излезе от жилището на Кристина и дълго седя в колата си. Чудеше се какво да направи и дали ще се приближат до убиеца, преди да отнеме още един живот. А Робърт беше сигурен, че той ще убие отново.
Погледна часовника си и реши, че все още не е готов да се върне вкъщи. Започна да шофира безцелно из града, без да търси нищо и без да се отравя в определена посока. Ярките неонови светлини и оживените улици в Западен Холивуд го накараха да се почувства малко пожизнен. Винаги беше приятно да гледа хора, които се усмихват, смеят се и се наслаждават на живота.
От там той кара на изток известно време, покрай езерото Ехо и бетонната грамада на стадиона на „Доджърс“, а после се насочи на юг през Централен Лос Анджелис. Изведнъж изпита желание да отиде на брега, да види океана и може би да повърви бос по пясъка. Обичаше морския бриз нощем. Напомняше му за родителите му и детството му. Едни по-щастливи времена. Хънтър зави на запад и се насочи към плажа в Санта Моника, като реши да не се движи по магистралите. Поне този път не бързаше за никъде.
Подмина завоя за моста на Четирийсет и пета улица и продължи по Саут Мишън Роуд. Познаваше улиците като апартамента, в който живееше, и не поглеждаше табелите, особено голямата над главата му.
И после се случи, подобно на своеволно домино, което изведнъж е загубило равновесие и плочките падат една върху друга, създавайки верижна реакция. Секунда по-късно, докато подсъзнанието му общуваше със съзнанието, в главата на Робърт прозвуча предупредителна аларма. След още една милисекунда мозъкът му изпрати сигнал до мускулите в тялото му чрез нервната система. В него като приливна вълна нахлу адреналин и Хънтър най-после удари спирачки. Колата му свърна наляво и после рязко спря по средата на пътя. Робърт извади късмет, че зад него нямаше друго превозно средство.
Той изскочи от колата с бързината на куршум. Дъхът секна в гърлото му, когато погледът му се съсредоточи върху големия зелен пътен знак, под който току-що беше минал. Умът му работеше с хиляди километри в час, търсейки спомени и опитвайки се да ги постави на местата им. Когато започна да си спомня, умът му раздели спомена на картини и той усети, че по гърба му полазват ледени тръпки.
— Не може да е това — промълви, но думите му нямаха голямо значение, защото колкото повече си спомняше, толкова повече се затвърждаваше убедеността му.
Всички улики, които им беше оставил убиецът, бяха реални.
95.
Хънтър отиде право в кабинета си в Главното управление на полицията и веднага включи компютъра си. Първото, което забеляза, след като компютърът зареди, беше, че е получил имейл от Памела Хейс, редакторката на Кристина Стивънсън в „Ел Ей Таймс“. Имаше прикачен файл със статиите, които е написала Кристина, докато е работила в криминалната секция на вестника.
— Чудесно! — измърмори Робърт, но засега ги остави настрана. Знаеше, че скоро ще се върне към тях.