Тя се засмя.
— Терминът „работно време“ не се отнася за ФБР. Смяната ми започна в деня, когато ме наеха на работа, и ще свърши само след… — тя млъкна, сякаш пресмяташе — четирийсет и пет години.
— Дълга смяна.
— Ти ли ми го казваш? — отново се засмя тя. — Е, какво става?
Хънтър й разказа всичко, което беше открил до този момент, и й обясни какво търси. Мишел онемя.
— Мишел, на линията ли си?
— Мм… да. Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Добре. Ще видя какво ще мога да намеря и ще ти се обадя. Може да е късно… или рано. Зависи как ще го погледнеш.
— Няма да ходя никъде.
96.
Мишел се обади малко преди шест сутринта. Най-после беше успяла да намери информацията, което бе поискал Хънтър, включително името на човека, представящ се в интернет като МраченХХ1000. В осем часа Робърт вече отиваше на спешно съвещание в стаята за инструктажи без прозорци в подземното ниво на Главното управление на полицията.
Помещението представляваше правоъгълна бетонна кутия и приличаше на старомодна гимназиална класна стая. Вътре бяха наредени шестнайсет маси в четири редици по четири. Първите се намираха на метър от дървения подиум отпред, зад който стоеше Хънтър. Вляво от него имаше прожекционен екран, а вдясно — голямо бяло табло, монтирано на триножник.
Гарсия и капитан Блейк седяха в двата края на първата редица, на отделни маси. По средата зад тях беше Мишел Кели, която бе казала на Робърт, че иска да участва. Двете последни редици бяха заети от екип на специалните части, осем силни мъже, всичките облечени с бронежилетки и черни дрехи. Напрегнатият и развълнуван шепот, който се носеше в стаята, утихна напълно, когато Хънтър се прокашля, за да изчисти гърлото си.
Всички впериха погледи в него.
— И така, ще ви разкажа цялата история от самото начало — започна той и кимна на Джак Фалън, капитана на екипа от специалните части, който седеше най-отзад зад командосите.
Фалън намали осветлението.
Робърт натисна копчето на дистанционното управление, върху което беше сложил дясната си ръка, и на белия екран се появи студийна снимка на момче, не по-голямо от шестнайсет години, с изпъкнало чело, добре изразени скули, изящен, правилен нос и осеяно с лунички лице. Очите му бяха ясни и светлосини, а косата му — вълниста и тъмноруса. Хубаво хлапе.
— Това е Брандън Фишър — започна Хънтър. — Допреди две и половина години Брандън бил ученик в гимназия „Джеферсън“ в Южен Лос Анджелис. Въпреки че бил срамежлив и понякога затворен, той бил интелигентно момче и оценките му доказват това, предимно шестици и петици. Брандън бил и многообещаващ нападател с възторжено аплодирана лява ръка. Шансовете му да вземе стипендия в университет като добър играч на американски футбол били много големи. — Робърт се премести встрани от подиума. — Няколко седмици, след като получил шофьорска книжка, Брандън станал участник в тежък сблъсък на кръстовището между булевард „Уест Вашингтон“ и Саут Ла Бреа Авеню. Катастрофата станала в два и четирийсет и една минути през нощта — обясни Хънтър. — Брандън бил неопитен шофьор, но злополуката не била по негова вина. Освен показанията на трима свидетели пътната полиция на Лос Анджелис има и снимкови доказателства от инфрачервената камера на кръстовището. Другият шофьор преминал на червено.
Робърт отново натисна копчето на дистанционното. Портретът на Брандън Фишър се замени от серия от шест снимки, разположени две по две в три редици. Събитията, изобразени на тях, ясно показваха как тъмносин форд „Мустанг“ минава на червен светофар и се блъска в сребрист шевролет „Круз“. Скоростта на мустанга, показана в долния десен ъгъл на всяка снимка, беше осемдесет и девет километра в час.
— След сблъсъка колата на Брандън се въртяла двайсет и седем метра по булевард „Уест Вашингтон“ — продължи Хънтър. — В превозното средство нямало друг човек. Брандън получил сериозни порезни рани и счупени няколко ребра, едното от които перфорирало левия му бял дроб, освен това били счупени двата крака и лявата ръка.
Робърт отново тракна и на екрана се появи друга снимка на Брандън Фишър. От командосите на специалните части се чу мърморене и ругатни. Робърт видя, че Гарсия потрепери, а капитан Блейк и Мишел Кели ахнаха от изненада.
Сега в очите на Брандън се четеше тъга, която изглеждаше заразна. Някога хубавото му лице беше жестоко обезобразено от два големи белега и няколко по-малки. По-големият от двата белега беше на милиметри от лявото око, но бе разрязал малкия нос и го беше изкривил силно, а после бе плъзнал надолу и беше пресякъл устните, изкривявайки надолу цялата лява половина на устата, която сякаш беше разтеглена във вечна тъжна усмивка. Вторият голям белег започваше от горната лява част на челото, точно под скалпа, и се спускаше неравно чак до дясното ухо, разсичайки дясната вежда и обезформяйки я заедно с клепача.