— Снимката е направена дванайсет месеца след катастрофата — обясни Хънтър, — след като раните били заздравели. Освен това му били направени две козметични операции, за да се намали ефектът им, и това е най-доброто, което са постигнали. Лекарите не направили много за Брандън.
— Горкото хлапе — промълви Мишел.
— Не е необходимо да ви казвам, че такова жестоко, променящо живота обезобразяване е нещо, с което хората рядко намират начин да се справят напълно — продължи Робърт. — Колкото и време да минава и каквато и подкрепа да получават. — Той млъкна, за да си поеме дъх. — Както споменах, Брандън бил срамежливо и затворено момче. Не е изненадващо, че катастрофата го запратила в бездънна черна пропаст на отчаяние. Той вече не можел да спортува. Въпреки че зараснали правилно, краката и лявата му ръка не били бързи и силни като преди, и след перфорацията левият му бял дроб работел с намален капацитет. Отначало малобройните му приятели се опитали да го подкрепят, но хлапетата са си хлапета — постепенно, но сигурно се отчуждили от него. Не след дълго започнали клюките, подигравките и прякорите зад гърба му. Такива неща обаче никога не остават дълго „зад гърба“. Брандън разбрал. Приятелката му също скъсала с него и това го съсипало.
— Не е ли получил помощ от психолог? — попита капитан Блейк.
— Получил е. Веднага щом бил в състояние — потвърди Хънтър. — Три сеанса по един час седмично, това било всичко.
— Да — засмя се единият командос от специалните части. — Колко мислите, че помага това?
— Дори да помогне — добави друг, — само с три сеанса седмично, колко време мислите, че ще отнеме?
— Твърде дълго — съгласи се Хънтър.
В стаята отново се разнесе шепот.
Той пак натисна бутона на дистанционното управление. Този път на екрана се появи снимка на мост в центъра на Лос Анджелис.
— Преди двайсет и девет месеца, в една нощ във вторник — продължи Хънтър и в стаята отново настъпи тишина, — Брандън целунал за лека нощ родителите си и се качил в стаята си, но не си легнал. Изчакал, докато къщата утихнала, а после излязъл през прозореца и отишъл на моста на Шеста улица в Централен Лос Анджелис, само на няколко преки от дома си в Бойл Хайтс.
В помещението цареше абсолютна тишина. Всички бяха приковали очи в Робърт.
— Брандън обмислял това седмици, може би месеци. Планирал всичко, включително разписанията, и когато дошъл подходящият момент, скочил от моста.
Капитан Блейк и Мишел Кели се раздвижиха неспокойно на местата си.
— Както всички знаете, мостът на Шеста улица минава не само над река Лос Анджелис, но и над няколко железопътни линии. Брандън избрал железопътните линии. — Хънтър млъкна и отново се изкашля. — Както споменах, Брандън, изглежда, планирал всичко до последната подробност, включително разписанието на влака. Изчислил безупречно скока си. Част от секундата след като краката му докоснали релсите, идващият товарен влак го блъснал с пълна скорост. Тялото му било разкъсано на парчета и направо било раздробено.
Робърт отново натисна копчето и картината на екрана се смени със секция от железопътни релси, минаващи под и покрай моста на Шеста улица. Знак за веществено доказателство беше поставен до нещо, което приличаше на човешки крак.
— Частите на тялото му били разпръснати в радиус от петдесет метра — добави.
Присъстващите се раздвижиха неспокойно на столовете си.
Робърт обаче не беше приключил с разказа си.
— Преди да скочи от моста, Брандън казал, че повечето хора в света вярват в глупавата заблуда, че всичко, което правим в живота, зависи изцяло от нас. Че винаги имаме избор, независимо дали искаме или не. — Детективът млъкна и скръсти ръце на гърдите си. — И после Брандън попитал: „Ами изборът, който правят други хора и който коренно променя твоя живот, а не техния? Къде е нашият избор тогава?“
— Чакайте малко — прекъсна го единият командос и вдигна ръка, сякаш искаше разрешение да говори. — Откъде знаете какво е казало хлапето на моста?