Робърт изпи кафето си и остави чашата на перваза на прозореца.
Колкото и силно да стискаше очи или да ги търкаше с юмруци, той не можеше да прогони образите, които го измъчваха от вчера следобед. Все едно беше запаметил всяка секунда от кадрите и някой беше включил бутон за безкрайно повторение в главата му. От всеки ъгъл на съзнанието му изскачаха въпроси и засега не беше измислил отговор на нито един от тях. Някои го тормозеха повече от други.
— Защо са изтезанията? — прошепна той.
Много добре разбираше, че някои хора са способни да изтезават друго човешко същество, преди да го убият. Може и да звучеше елементарно, но когато дойдеше моментът, малцина можеха да го направят. За това се изискваше ниво на безразличие и безчувственост към обичайните човешки емоции, което малко хора можеха да постигнат. Онези, които можеха, се наричаха психопати от психолозите и психиатрите.
Психопатите не знаеха какво е съчувствие, състрадание, угризения, обич или някое друго чувство, свързано със загрижеността за друг човек. Понякога липсата на емоции в тях е толкова крайна, че те не показват чувства дори към себе си.
Вторият факт, който безпокоеше Хънтър, беше изборът на игра. Защо убиецът си беше направил огромния труд да създаде камера за мъчения, устроена за два ужасяващи начина на умъртвяване — огън или вода? И защо му се беше обадил по телефона, за да го накара да избира?
За убиеца и дори за психопата не беше нещо необичайно да се съмняват в решението си да убият някого до последния момент, но това, изглежда, не беше проблем за този извършител. Той не се съмняваше, че жертвата ще умре, само не можеше да реши кое е по-лошо — изгаряне или удавяне, до известна степен две противоположности. Два от начините да умреш, от които хората се страхуват най-много. Но колкото повече мислеше по този въпрос, толкова по-глупав се чувстваше Хънтър. Той беше сигурен, че са го измамили.
Знаеше, че няма как убиецът да разполага с такова голямо количество натриев хидроксид без причина. Всичко беше част от играта. Беше го казал самият извършител. Той очакваше, че Хънтър ще избере вода поради причините, които изброи по телефона — Това беше по-милостив, по-бърз и не толкова садистичен начин да се сложи край на страданията на жертвата. Но водата запазва състоянието на тялото и в случая, ако го намереха скоро, криминалистите щяха да имат по-голям шанс да открият някоя улика, ако извършителят беше оставил нещо. Огънят, от друга страна, би унищожил всичко.
Хънтър стисна зъби от гняв и се опита напразно да се пребори с вината, която изпитваше. За него нямаше съмнение, че убиецът го е изиграл. И Робърт се ненавиждаше, че не го е предугадил.
Иззвъняването на мобилния му телефон го изтръгна от мислите му. Хънтър примига няколко пъти, сякаш се събуждаше от кошмар, и огледа тъмната стая. Мобилният телефон беше върху старата, издраскана дървена маса, която му служеше и за бюро, и изтрака още веднъж върху твърдата й повърхност, преди да го вземе. На екранчето беше изписано името на Гарсия. Преди да отговори, Хънтър погледна часовника си — 5:04. Каквото и да беше, знаеше, че новината не е добра.
— Карлос, какво става?
— Открили са трупа.
11.
В пет и четирийсет и три сутринта задната уличка в Мишън Хилс, Сан Фернандо Вали, щеше още да е обвита в мрак, ако не бяха сините лампи на три патрулни коли и монтиран на поставка прожектор от криминалистите.
Хънтър спря стария си автомобил „Буик Ле Сабре“ до единствената лампа в началото на уличката. Слезе от колата и се протегна. Металически синята хонда сивик на Гарсия вече беше паркирана на отсрещната страна на улицата. Преди да влезе в задната уличка, Робърт се огледа наоколо. Старата крушка на уличната лампа беше жълтеникава и слаба. Нощем, ако не я търси, човек лесно би подминал уличката, която се намираше зад редица притихнали магазинчета, далеч от главните улици.
Хънтър вдигна ципа на коженото си яке и бавно тръгна по уличката. Показа значката си на младия полицай, който стоеше до жълтата лента за ограждане на местопрестъпление, и после се наведе и мина под нея. Видя лампи на някои от задните врати на магазините, но никоя не беше запалена. Наоколо бяха разпръснати найлонови и книжни пликове, празни тенекиени кутии от бира и газирана вода, но освен тях уличката беше по-чиста от повечето, които беше виждал в центъра на Лос Анджелис. От двете страни на втората половина на уличката бяха наредени четири големи метални контейнера за отпадъци. Карлос, двама криминалисти и трима униформени полицаи се бяха събрали до третия контейнер. На бетонно стъпало в края на уличката седеше раздърпан и мръсен чернокож мъж на неопределена възраст, чиято къдрава коса сякаш експлодираше от главата му във всички посоки, и като че ли си мърмореше нещо под носа. На няколко крачки вдясно от него стоеше друг полицай. Беше запушил носа си с ръка, сякаш се предпазваше от зловонието. Никъде нямаше камери за наблюдение.