— Робърт — каза Гарсия, когато забеляза партньора си, който вървеше към него.
— Кога дойде? — попита Хънтър, като видя зачервените му очи.
— Преди десетина минути, но и без това бях буден, когато ми се обадиха.
Робърт учудено повдигна вежди.
— Не съм мигнал — обясни Карлос и посочи главата си. — Тук все едно има кино. И познай кой филм се въртя на екрана ми цяла нощ.
Хънтър не отговори. Вече гледаше покрай рамото на партньора си към суматохата около третия контейнер.
— Това е нашата жертва — каза Гарсия. — Няма съмнение.
Робърт пристъпи по-наблизо. Тримата полицаи мълчаливо му кимнаха за поздрав.
Майк Бриндъл, шефът на криминалистите, беше клекнал до контейнера и събираше нещо от земята с малка пинцета. Той спря и се изправи, когато видя Хънтър.
— Робърт — каза Бриндъл и кимна. Двамата бяха работили заедно по много случаи.
Хънтър му върна жеста, но вниманието му беше насочено към голото мъжко тяло на земята. Човекът лежеше по гръб между третия и четвъртия контейнер. Краката му бяха изпънати. Дясната му ръка беше до тялото, прегъната в лакътя, а лявата беше отпусната небрежно върху корема.
Робърт почувства, че гърлото му се свива, когато погледна лицето на мъжа.
Лицето нямаше нищо — нито нос, нито устни или очи. Дори зъбите му бяха изгнили и разядени. Очните ябълки все още бяха в орбитите си, но приличаха на спукани, полупълни силиконови торбички. Кожата на цялото му тяло беше изстъргана като с шкурка, но оголената плът не беше кървава и влажна, а имаше сивкаворозов оттенък. Макар че беше шокиращо, това не изненада много Хънтър. Алкалната баня беше сварила плътта на жертвата.
Робърт се приближи още.
Трупът нямаше нокти на ръцете и краката.
Въпреки пълното обезобразяване, Хънтър не се съмняваше, че това е същият мъж, когото бяха видели вчера на компютърните си екрани. Когато човекът най-после беше умрял, безжизнената му глава бе клюмнала на гърдите, потапяйки лицето в алкалната смес, но не и цялата глава. Късата му кестенява коса беше почти непокътната.
— Мъртъв е от няколко часа — каза Майк. — Трупът е напълно вкочанен.
— В петнайсет и двайсет и шест вчера следобед — уточни Робърт.
Бриндъл се намръщи.
— Умрял е в петнайсет и двайсет и шест вчера следобед — повтори Хънтър.
— Познаваш ли го?
— Не съвсем. — Робърт вдигна глава. Тримата полицаи се бяха преместили обратно до лентата. Хънтър накратко разказа на Майк какво се беше случило предишния ден.
— Господи — възкликна Бриндъл, когато Робърт приключи. — Това обяснява гротескното обезобразяване на тялото и странната промяна на цвета на плътта. — Той поклати глава, все още стъписан от разказа на Хънтър. — Значи не само те е накарал да гледаш, но и те е принудил да избереш начина на смъртта?
Робърт кимна мълчаливо.
— И си записал всичко?
— Да.
Майк отново погледна изтезаваното тяло.
— Вече не разбирам този град, нито хората в него, Робърт.
— Мисля, че никой от нас не ги разбира — отвърна той.
— Как можеш да намериш логика в такова нещо?
Робърт се наведе, за да огледа по-добре трупа. Всеки детайл се виждаше на силната светлина на прожектора. Тялото вече миришеше на развалено месо. Хънтър запуши носа си с лявата си ръка и забеляза малки вдлъбнатини на краката и ръцете на жертвата.
— Какво е това?
— Ухапвания от плъхове — отговори Бриндъл. — Изгонихме няколко от трупа, когато дойдохме. В контейнерите има доста храна. На тази уличка има пекарна, месарница и закусвалня.
Робърт кимна.
— Ще прегледаме боклука в четирите контейнера в случай, че убиецът е изхвърлил нещо — добави Майк. — Но след историята, която ти ми разказа, извършителят не ми се вижда нехаен.