— Да.
Линията прекъсна.
Електронният часовник в долния ляв ъгъл на екрана започна да отброява — 9:59, 9:58, 9:57…
113.
Все още със слушалката в ухото, Хънтър слезе от колата, извади оръжието си от кобура и предпазливо тръгна към вратата на постройката с висок покрив зад неизползваната конюшня — средно голяма, с нищо незабележима сграда от тухли и бетон, с външни стени, покрити със зеленикав мухъл. Наоколо бяха разпръснати боклуци и земята беше обрасла с плевели. Единствените два прозореца, които виждаше от мястото, където стоеше, бяха заковани с дъски, но тежката дървена врата, към която се приближи от изток, изглеждаше нова. Както и двете секретни ключалки на нея.
Хънтър се приближи още и допря ухо до вратата. Дървото беше дебело и солидно и от другата страна не се чуваше нищо.
— Не е номер, детектив Хънтър — разнесе се гласът на Греъм Фишър в слушалката, изненадвайки го. — Няма да те застрелям, когато влезеш. Обещавам. Искам да видиш какво има вътре. Бутни вратата. Отключена е. И нека ти напомня — часовникът тиктака.
Хънтър беше принуден да се довери на Греъм. Той си пое дълбоко дъх, освободи предпазителя на пистолета си и полека бутна вратата.
Пространството вътре беше голямо и празно. Във въздуха се носеше странна миризма, комбинация от дезинфектант и нещо сладникаво и противно като засъхнало повърнато. Светлината беше съсредоточена в една точка в северния край на помещението. Очите на Робърт инстинктивно се насочиха в тази посока и в гърлото му веднага се образува задушаващ възел.
До стената имаше солидна метална клетка. Решетките бяха два-три сантиметра в диаметър. В средата седеше жената, която Хънтър беше видял на снимката от мазето на Греъм Фишър. Жената беше гола, здраво завързана за метален стол и ужасена. Замъглените й, насълзени очи съзряха Робърт и цялото й същество се изпълни с надежда, която наелектризира тялото й. Тя се опита да изпищи, но слабият й глас, още по-немощен от изтощените и похабени гласни струни, не премина през дебелата превръзка на устата й. Жената използва останалата си сила, за да се помъчи да извие тяло и да се отмести напред, отдалечавайки се от облегалката на стола, но ремъците, с които беше завързана, бяха твърде солидни. Очите й обаче ясно говореха на Хънтър: „Моля те, помогни ми.“
На механична ръка беше прикрепена странна маска от телена мрежа, поставена само на пет сантиметра от лицето й.
Пред клетката имаше уебкамера, а вляво — голям компютърен монитор, показващ същите изображения, които се излъчваха в интернет. Часовникът в долния ляв ъгъл на екрана отброяваше времето — 6:05, 6:04, 6:03… Гласуването в десния ъгъл отчиташе:
СПАСИ — 12 574.
ЕКЗЕКУТИРАЙ — 12 955.
Робърт се готвеше да тръгне към клетката и жената, когато отново чу гласа на Греъм. Този път не му трябваше слушалка. Гласът се разнесе от тъмно място в западния ъгъл на помещението, точно срещу него.
— Не бързай, детектив Хънтър.
Робърт мигновено насочи пистолета си по посока на гласа, но сенките добре прикриваха този ъгъл на стаята.
— На твое място бих внимавал с пистолета — добави Греъм.
Хънтър се взря в мрака, търсейки някакво движение, нещо, което да използва като мишена, но не откри нищо.
— Позволи ми да ти обясня какво става тук, детектив — отново прогърмя в стаята гласът на убиеца. Отекваше в стените и той не можеше да определи точното местоположение на Греъм, но продължи да се прицелва в западния ъгъл.
Със спокоен и безизразен глас Греъм обясни на Хънтър онова, което беше казал по телефона на Гарсия:
— Както виждаш, детектив, часът на истината настъпва.
Хънтър отново погледна монитора.
ЧАСОВНИК: 4:18, 4:17, 4:16…
СПАСИ — 14 325.
ЕКЗЕКУТИРАЙ — 14 693.
Робърт бавно и незабележимо местеше пистолета отляво надясно, търсейки нещо, което да използва.
— Ако ме застреляш, това няма да ти помогне, детектив. Ключалката на клетката не може да бъде счупена или разбита. Куршумите няма да й направят нищо. Ще устои на всичко. Никой не може да я отключи, дори аз. Свързана е с таймер. Когато часовникът стигне до нулата, ако е СПАСИ, вратата ще се отключи автоматично и тя ще бъде освободена. Ако води ЕКЗЕКУТИРАЙ, вратата ще се отвори автоматично след пет минути, а дотогава моята саморъчно направена маска от телена мрежа бавно ще се притисне до лицето й, ще среже плътта и лицевите кости като на разложен труп на животно и накрая ще стигне до сивото й вещество и ще я убие.