Робърт кимна.
— Е, какво се случи?
Кеон отново дръпна от цигарата, издиша дима през носа си и нервно се вгледа как се разсейва пред лицето му.
— Видях го чак когато се приближих. Уличката беше тъмна, чат ли си? Отидох до първия контейнер и проверих вътре. Обикновено там е най-хубавата храна, защото от пекарната изхвърлят в него огризките. Намерих парче чудесен царевичен хляб. — Коремът на Кеон изкъркори шумно. Той не му обърна внимание и отново дръпна от цигарата. — Но преди да отхапя залък, видях, че иззад единия контейнер се подават два крака. Помислих си, че е някой друг брат, легнал да поспи, чат ли си? Тук има достатъчно място.
Хънтър внимателно наблюдаваше движенията и изражението на бездомника. Ръцете на чернокожия отново се разтрепериха, когато започна да разказва историята. Гласът му стана още по-прегракнал. Очите му не можеха да се съсредоточат върху нищо твърде дълго — симптом на наркотична зависимост, но нервното им стрелкане насам-натам изразяваше страх.
— Реших, че е Тоби или Тайрик — продължи Кеон. — И те идват да спят тук от време на време. Но когато се приближих… — Той почеса брадата си, сякаш пареше лицето му. — Мамка му, пич, какво му се е случило? — Уплашените му очи се вгледаха в Робърт. — Той няма лице. Нито кожа. — Чернокожият изпуши цигарата с едно силно дръпване и я стъпка с маратонката си. — Виждал съм много шантави неща през живота си. Виждал съм и трупове, но това… — Врътна глава към контейнерите, — това е дяволска работа, пич.
— Беше ли покрит с нещо? — попита Хънтър. — С вестници или плат?
— Не. Лежеше там като голямо парче лигаво месо, чат ли си? Уплаши ме до смърт. Дори плъховете се стреснаха.
— Видя ли някой друг наоколо?
— Не, по дяволите. В уличката нямаше никого.
— А имаше ли някакви коли, спрели наблизо, може би в началото на уличката?
Кеон се намръщи и прокара език по напуканите си устни.
— Имаше ли кола наблизо?
— Ами, когато завих зад ъгъла, от уличката излизаше на заден ход камион.
— Камион?
— Да, по-скоро нещо като пикап. Но не беше отворен отзад. Имаше покрив.
— Забеляза ли каква марка беше?
— Не, пич, не бях толкова близо. Както казах, тъкмо бях завил зад ъгъла, когато видях, че камионът излиза на заден ход и потегля.
— Какъв цвят беше?
Бездомникът се замисли.
— Тъмен. Може би черен или син. Трудно е да се каже от разстояние. Осветлението тук не е добро, чат ли си? Но на задната броня имаше голяма вдлъбнатина. Спомням си това.
— Вдлъбнатина? Сигурен ли си?
— Аха. Видях я, докато камионът излизаше от уличката. От страната на шофьора.
— Колко голяма беше вдлъбнатината?
— Достатъчно голяма, за да я видя толкова отдалеч.
Хънтър си водеше записки.
— А видя ли шофьора?
— Не. Стъклата бяха тъмни.
— Можеш ли да кажеш дали камионът беше стар или нов?
Чернокожият поклати глава.
— Не, но мисля, че не беше стар.
Робърт кимна.
— Добре, да продължим по-нататък. Какво направи, когато видя тялото на земята? Докосна ли го?
— Да го докосна? — Кеон отвори широко очи. — Да не си друсан, пич? Може ли да ми дадеш малко? Кеон не е глупак. Не знаех от какво е умрял. Можеше да е някоя болест, нещо странно като СПИН на кожата или нова болест, създадена от правителството, чат ли си? Някакъв експеримент. Или това, или че дяволът се разхожда по улиците, одира кожата на нещастни копелета, изтрива лицата им и ги хвърля до контейнерите. — Бездомникът посегна да извади друга цигара. — Не, пич, изобщо не съм го пипал. Хвърлих всичко и избягах оттук. Намерих телефонен автомат на улицата и се обадих на 911.
— Обадил си се на 911 веднага щом си видял трупа?
— Точно така.
Коремът на Кеон отново изкъркори. Той запали цигарата, отново дръпна продължително и после на лицето му се изписа колебание. Хънтър го забеляза.
— Нещо друго, Кеон?
— Ами, помислих си, че може би… чат ли си… дали няма някаква награда. Направих каквото трябва, нали? Обадих се. Запомних камиона.