2.
Централата на ФБР се намира на Пенсилвания Авеню 935 във Вашингтон, окръг Колумбия, само на няколко преки от Белия дом и Министерството на правосъдието. Освен централата ФБР има петдесет и шест полеви офиса, разпръснати в петдесет американски щата. Повечето контролират по няколко сателитни клетки, наречени „резидентурни агенции“.
Офисът в Лос Анджелис на булевард „Уилшър“ е един от най-големите полеви офиси на ФБР на американска територия и контролира десет резидентурни агенции. Освен това е един от малкото със специален отдел „Киберпрестъпност“.
Главната задача на отдел „Киберпрестъпност“ във ФБР е да разследва високотехнологични престъпления, включително свързани с тероризма, неправомерни компютърни прониквания, сексуална експлоатация по интернет и големи кибер измами. В Съединените щати само през последните пет години киберпрестъпленията са се увеличили десет пъти. Американското правителство и агенциите му получават повече от един милиард атаки всеки ден, идващи от различни източници от целия свят.
През 2011 година в сенатската комисия по търговия, наука и транспорт постъпи доклад, според който киберпрестъпленията в Съединените щати носят незаконна печалба от осемстотин милиона долара годишно, превръщайки ги в най-доходния нелегален бизнес в страната, надминаващ търговията с наркотици.
Хиляди „уебкраулъри“ на ФБР, също така известни като „богове“ или „уеб паяци“, постоянно претърсват мрежата и издирват всичко подозрително, свързано с някакъв вид високотехнологични престъпления в САЩ и извън страната. Работата е огромна и агентите на ФБР съзнават, че откритията на боговете са само капка в океана на киберпрестъпността. За всяка заплаха, която откриват, хиляди остават незабелязани. И именно затова в онова есенно утро в края на септември никой уеб паяк на ФБР не засече уебстраницата, която гледаха детектив Хънтър и партньорът му Гарсия в сградата на Главното управление на полицията.
3.
Детективите бяха приковали погледи в екраните на компютрите си, опитвайки се да проумеят сюрреалистичната картина, която показваше голям, прозрачен квадратен контейнер. Изглеждаше направен от стъкло, но можеше да е и от перспекс или друг подобен материал. Хънтър предположи, че всяка страна е приблизително широка метър и половина и висока най-малко метър и осемдесет. Контейнерът беше отворен — нямаше капак — и вероятно беше направен от човешка ръка. Четирите стени бяха свързани с метални рамки и дебели бели херметици. Цялото нещо приличаше на подсилена душ-кабина. Вътре имаше две метални тръби с диаметър седем-осем сантиметра, едната вляво, а другата вдясно, простиращи се от пода до върха. Тръбите бяха осеяни с дупки, не по-големи от диаметъра на обикновен молив. Две неща обаче безпокояха Хънтър. Едното беше фактът, че образът, изглежда, се предаваше на живо, а другото — онова, което се намираше в средата на контейнера, точно между двете метални тръби.
Завързан за тежък метален стол, там седеше бял мъж на възраст между двайсет и пет и трийсет години. Косата му беше светлокестенява и подстригана късо. Беше само по боксерки на райета. Мъжът беше възпълен, със закръглено лице, пухкави бузи и дебели ръце. Потеше се обилно и въпреки че не изглеждаше ранен, на лицето му беше изписан неподправен ужас. Очите му бяха широко отворени и той бързо си поемаше дъх през кърпата, завързана на устата му. Съдейки по бързите движения на корема му, Хънтър видя, че човекът почти хипервентилира. Мъжът трепереше и се оглеждаше наоколо като объркана и уплашена мишка.
Образът беше обагрен в зеленикаво и това означаваше, че камерата има обектив за нощно виждане. Мъжът явно седеше в тъмно помещение.
— Реално ли е това? — прошепна Карлос на Робърт, закривайки с ръка телефонната слушалка.
Хънтър повдигна рамене, без да откъсва очи от екрана.
Сякаш по подаден сигнал човекът на телефона наруши мълчанието:
— Ако се питаш дали това е реално, детектив, нека ти покажа.
Камерата се насочи надясно към безлична тухлена стена, където беше монтиран кръгъл стенен часовник, който показваше 14:57. Робърт и Карлос погледнаха часовниците си — 14:57. След това камерата се спусна надолу и се фокусира върху вестника, поставен на пода до стената и показа в едър план първата страница и датата. Вестникът беше сутрешният брой на „Ел Ей Таймс“.
— Е, доволен ли си? — попита мъжът по телефона.
Камерата отново се съсредоточи върху човека в контейнера. Носът му беше започнал да тече, а по лицето му се търкаляха сълзи.