— Или че е носел нещо тежко — предположи Хънтър.
— И аз това си помислих.
— Вероятно на лявото си рамо. Не в ръцете.
— Именно — съгласи се Майк. — Изважда трупа от колата, мята го на лявото си рамо и го занася на мястото между контейнерите. — Бриндъл си пое дъх. — Жертвата е била едър мъж.
— Сто и осем килограма — уточни Робърт.
— Не всеки може да носи сто и осем килограма на едното си рамо. Човекът, когото търсите, е едър и силен.
Хънтър не отговори.
— Освен това много е внимавал в уличката — продължи Майк. — Въпреки че намерихме отпечатъци от стъпки, не научихме нищо за подметките. Няма никакви грайфери.
— Увил е с нещо обувките си — заключи Робърт.
— Да. Вероятно с найлонови торбички. Имам и токсикологичния анализ.
— Брей, бързо стана.
— Ние сме най-добрите, приятелю мой.
— Била ли е упоена жертвата?
— Анестезирана. Открихме следи от интравенозна упойка — феноперидин. Това е силен анестетик и ако потърсиш малко, ще откриеш няколко нелегални дрогерии, които са готови да ти го продадат по интернет.
„Чудесата на модерната ера“ — помисли си Хънтър и попита:
— Следи ли каза?
— Да, почти незабележими. Предполагам, че убиецът е използвал упойката само за да усмири жертвата за кратък период вероятно по време на отвличането. След като е затворил мъжът на сигурно място, убиецът не му е дал повече анестетик.
Робърт записа нещо на листче от купчината пред него.
— Имаме и резултатите от анализа на гласа, направен по време на телефонния ти разговор с убиеца — добави Бриндъл. — Той, изглежда, е филтрирал гласа си няколко пъти, само леко променяйки височината на тона. Понякога по-висок, друг път по-нисък. Ето защо въпреки електронните вариации гласът пак звучи нормално и човешки, но няма да го познаеш, ако случайно се заговориш с убиеца на улицата.
Хънтър не каза нищо. С периферното си зрение забеляза, че лицето на Гарсия засия, когато прочете нещо на екрана на компютъра си.
— Както и да е, изпращам ти по електронната поща всички резултати, с които разполагаме досега — каза Майк. — Ако от влакната и космите излезе нещо, ще ти се обадя.
— Благодаря, Майк — рече Хънтър и затвори.
Гарсия щракна на „Разпечатай“.
— Какво има, Карлос?
Гарсия взе разпечатката и я показа на партньора си. Беше черно-бяла снимка на бял мъж между двайсет и пет и трийсет години. Светлокестенявата му коса беше къса и разрошена. Лицето му беше кръгло с пухкави бузи и имаше изпъкнало чело и тънки вежди. Очите му бяха черни и с формата на бадеми. Изражението му беше малко унесено.
Робърт отвори широко очи. Той би познал това лице навсякъде. Беше го гледал часове наред, наблюдавайки го как умира отново и отново. Нямаше съмнение, че гледа снимка на жертвата.
17.
Хънтър най-сетне примигна.
— Откъде я намери?
Карлос му беше дал разпечатката и вече се беше върнал при компютъра си, и четеше имейла, който току-що бе получил.
— От отдел „Изчезнали лица“. Току-що я изпратиха.
Робърт отново насочи поглед към снимката.
— В сряда са съобщили, че е изчезнал — продължи Гарсия. — Програмата им за лицево разпознаване чак тази сутрин е открила частично съвпадение със снимката, която им изпратихме ние.
— Кой е бил той?
— Името му е Кевин Лий Паркър, двайсет и осем годишен, от Стантън, Ориндж Каунти. Живеел в Джеферсън Парк със съпругата си Анита Лий Паркър. Тя съобщила за изчезването му. Работел като управител на магазин за видеоигри в Хайд Парк.
— От колко време е бил изчезнал?
Карлос придвижи надолу прикрепения файл, който беше пристигнал с имейла.
— От понеделник. Тогава го е видяла за последен път съпругата му. В понеделник сутринта, когато тръгнал за работа. Вечерта не се прибрал.
— Но е съобщила за изчезването му едва в сряда, преди два дни.
Гарсия кимна.
— Така пише тук.
— Знаем ли дали е отишъл на работа в понеделник?