— Денис Бакстър, отдел „Компютърни престъпления“.
— Денис, обажда се детектив Хънтър от специалния отдел „Убийства“.
— Здравей, детектив. С какво мога да ти помогна?
— Кажи ми, има ли начин да запиша нещо, което се излъчва на живо с уебкамера и което в момента гледам на компютъра си?
Бакстър се засмя.
— Брей, толкова ли е гореща мацката?
— Има ли начин или няма, Денис? — Тонът на Робърт прогони закачливостта от гласа на Бакстър.
— Не и ако нямаш инсталиран софтуер за записване от екрана на компютъра си — отговори той.
— Имам ли такова нещо?
— На компютър в кабинет в полицията? Това не е стандартна процедура. Трябва да подадеш молба и ще ти бъде инсталиран след един-два дни.
— Не ми върши работа. Искам да запиша онова, което виждам на екрана си в момента.
Последва кратко мълчание.
— Ами, можем да го направим от тук — каза Бакстър. — Ако гледаш нещо на живо в интернет, дай ми уебадреса. Ще се включа в същия уебсайт и ще го запиша. Как ти се струва?
— Добре. Да опитаме. — Хънтър му продиктува поредицата от цифри, която му беше казал мъжът по телефона преди няколко минути.
— Това IP адрес ли е? — попита Денис.
— Да. Може ли да се проследят?
— Може. Всъщност това е главното им предназначение. IP адресите са почти като регистрационен номер за всеки компютър, свързан с интернет. Щом го имам, мога да ти кажа точното местонахождение на компютъра — източник.
Робърт се намръщи. Възможно ли беше непознатият мъж да е допуснал такава глупава грешка?
— Искаш ли да започна проследяване? — попита Бакстър.
— Да.
— Добре. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо — каза Денис и затвори.
Водата вече стигаше до кръста на младия мъж. Хънтър изчисли, че с тази скорост човекът ще бъде напълно потопен след една-две минути.
— От оперативния отдел казаха, че няма как да проследят обаждането, така ли? — обърна се той към Гарсия.
— Да. Той местел сигнала из целия град.
Водата стигна до корема на човека. Той все още се гърчеше, мъчейки се да се освободи, но постепенно губеше сили и трепереше все повече. Робърт предположи, че това се дължи на комбинация от неконтролируем страх и температурата на водата.
Хънтър и Гарсия не бяха в състояние да говорят и затова мълчаха и гледаха как смъртта се промъква сантиметър по сантиметър към мъжа, завързан за стола.
Телефонът на бюрото на Робърт иззвъня.
— Детектив, реално ли е това? — попита Денис Бакстър.
— В момента нямам причина да мисля, че не е. Записваш ли го?
— Да.
— Успя ли да проследиш IP адреса?
— Още не. Може да отнеме няколко минути.
— Обади ми се, ако разбереш нещо.
— Разбира се.
Водата стигна до гърдите на мъжа и камерата бавно показа в едър план лицето му. Той ридаеше. Надеждата беше изчезнала от очите му. Предаваше се.
— Не искам да гледам — заяви Карлос, стана и започна да крачи из стаята.
Водата стигна до раменете на жертвата. След минута щеше да се издигне над носа му и смъртта щеше да настъпи със следващото поемане на дъх. Мъжът затвори очи и зачака. Вече не се опитваше да се освободи.
Водата стигна до брадичката му и после изведнъж спря. От тръбите не излизаше нито капка.
— Какво става, по дяволите? — Детективите се спогледаха и после отново насочиха очи към екрана. На лицата им се изписа изненада.
— Било е проклета измама — рече Карлос и се приближи до партньора си, като се усмихна нервно. — Някоя откачалка си играеше с нас.
Робърт обаче не беше толкова сигурен.
В същия миг телефонът на бюрото му иззвъня.
6.
Звънът на телефона разкъса тишината като гръм, раздиращ нощно небе.
— Много си умен, детектив Хънтър — каза мъжът от другия край на линията.
Робърт бързо направи знак на Гарсия и разговорът отново започна да се записва.
— Едва не ме заблуди — продължи непознатият. — Помислих за много трогателна загрижеността ти за жертвата. Щом разбра, че няма как да го спасиш, ти избра решението, което ти се стори по-малко садистично и болезнено и по-бързо от двата варианта, които ти предложих. Но това беше само половината от историята, нали?
Карлос изглеждаше озадачен.