— Реално ли е било всичко това?
Погледът й се отмести към Бакстър, който беше едър мъж, но не и мускулест. Той беше на четирийсет и няколко години, с къдрава руса коса, закръглено лице с двойна брадичка и тънки мустачки, които приличаха повече на прасковен мъх.
— Знам, че в днешно време триизмерната компютърна графика може да направи всичко да изглежда реално — добави тя. — Можем ли да бъдем сигурни, че това не е дигитална и оптична измама?
Денис повдигна рамене.
— Ти си шефът на отдел „Компютърни престъпления“. — Тонът на капитан Блейк стана по-твърд. — Кажи ни нещо.
Бакстър наклони глава на една страна.
— Записах кадрите, след като ми се обади детектив Хънтър. Нямах време да ги анализирам, но на пръв поглед и според инстинкта ми са автентични.
Барбара прокара пръста през гарвановочерната си коса и отново погледна Хънтър и Гарсия.
— Твърде е сложно и дръзко, за да бъде измама. От оперативния отдел не можаха да проследят обаждането. Непознатият го местеше из града на всеки пет секунди. — Робърт посочи Бакстър. — Денис каза, че предаването по интернет е дошло от Тайван.
— Какво? — Капитан Блейк отново насочи поглед към Бакстър.
— Да. Разполагаме с IP адрес, който е уникален идентификационен номер, даван на всеки компютър в интернет. С него лесно можем да засечем компютъра — източник. Използваният IP адрес е даден на сървър в Тайван.
— Как е възможно?
— Лесно. Интернет превръща света в глобален пазар. Например, ако искаш да си създадеш уебсайт, няма закон, който да те задължава да го качиш в Америка. Може да потърсиш в интернет най-добрата сделка и да сложиш уебсайта си в сървър, където искаш — Русия, Виетнам, Тайван, Афганистан… няма значение. Пак всеки може да има достъп до него.
Барбара се замисли за секунда.
— Нямаме дипломатически отношения — отбеляза тя.
— Съединените щати не само че нямат правомощия, но не биха успели и дипломатическите подходи, като например да се обадиш на фирмата със сървъра и да поискаш помощ.
— Точно така. Той може да е откраднал IP адреса — добави Денис. — Това е все едно да откраднеш регистрационните табели на кола и да ги сложиш на твоята, за да не те хванат за нещо.
— Може ли да се направи? — попита капитан Блейк.
— Разбира се, ако е достатъчно добър.
— Тогава не разполагаме с нищо, така ли?
Бакстър поклати глава.
— Въпреки че трябва да призная, че в отдел „Компютърни престъпления“ сме ограничени в действията си. — Той намести очилата с телени рамки на топчестия си нос.
— Разследванията ни обикновено са свързани с престъпления, извършени с помощта на съхранявана в компютри информация или саботиране на такава информация. С други думи, хакерство на бази — данни и информация от частни индивидуални компютри до училища, банки и корпорации. Всъщност не се занимаваме със случаи като този.
— Фантастично — не особено смаяна каза Барбара.
— Отдел „Киберпрестъпност“, от друга страна, е много по-могъщ отдел — продължи Бакстър. — Те се занимават с всякакъв вид киберпрестъпления. Имат дори властта и техническите възможности да прекъснат предавания по интернет, излъчвани от територията на САЩ.
Капитан Блейк направи гримаса.
— Предлагаш да включим ФБР?
Не беше тайна, че ФБР и полицията в американските щати не са в най-добри отношения, каквото и да говореха политиците и шефовете на отдели.
— Не точно — отвърна Денис. — Само цитирах факт. В момента ФБР не може да направи нищо. Излъчването свърши. Сайтът е затворен. Нека да ви покажа. — Той посочи компютъра на бюрото й. — Може ли?
— Разбира се. — Барбара отмести назад стола си.
Бакстър се наведе над клавиатурата, написа IP адреса в интернет търсачката и натисна клавиша ENTER. След няколко секунди уебстраницата се зареди и се изписа съобщение:
„ГРЕШКА 404 — СТРАНИЦАТА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ НАМЕРЕНА.“
— Сайтът вече не съществува — продължи Денис. — Инсталирах малка програма, която проверява адреса на всеки десет секунди. Ако се появи нещо, ще разберем. — Веждите му се извиха. — Но ако се появи, може би ще трябва да си помислите дали да не се свържете с лосанджелиския отдел „Киберпрестъпност“ на ФБР.
Капитан Блейк се намръщи и погледна Хънтър, който мълчеше.