Камерата показа в едър план лицето на мъжа. Насълзените му очи бяха още по-тъжни. В израза им нямаше друго. Той знаеше, че всичко е свършило.
Мобилният телефон на Барбара отново започна да звъни в джоба й. Този път тя дори не го погледна и го остави да звъни.
ЧАСОВНИК: 2:04,2:03,2:02…
СМАЗВАНЕ — 9969.
РАЗПЪВАНЕ — 9965.
В стаята настъпи пълно мълчание.
ЧАСОВНИК: 1:49,1:48,1:47…
СМАЗВАНЕ — 9995.
РАЗПЪВАНЕ — 9995.
Всички затаиха дъх.
… 10000.
77.
Мониторите потъмняха, сякаш камерата, която предаваше, беше изключена. Секунда по-късно отново се появи думата РАЗПЪВАНЕ, по-голяма и кървавочервена, и замига в средата на тъмния екран, бързо последвана от цифрата 10 000.
Всички в кабинета на Хънтър бяха като вкаменени.
Проблясващата дума и цифрата избледняха и се завърна образът на мъжа, завързан за дървената маса. Този път на екрана нямаше нищо друго — нито бутони, нито думи или цифри.
Камерата отново се отдалечи, позволявайки на зрителите да видят опънатото тяло на жертвата заедно с четирите кожени ремъка и част от веригите.
Капитан Блейк вдигна ръце към лицето си и ги събра пред носа и устата си, сякаш се готвеше да каже молитва, но от устните й не се отрони нито дума.
Изведнъж от високоговорителите на компютрите на бюрата на двамата детективи се разнесе силно механично стържене, което ужаси всички в стаята. Цилиндрите бяха активирани.
— Какво става, по дяволите? — попита Барбара.
— Той включи микрофона на камерата — отвърна Хънтър и усети, че сърдечният му ритъм се ускорява. — Иска да чуем как ще умре жертвата.
Тишината в кабинета беше пронизана от първия писък на агония на мъжа, заглушен само от стегнатата превръзка на устата му. Тръпки полазиха по гърбовете на всички.
— Повече от четвърт милион зрители гледат — обяви Мишел, която все още беше на телефона. Гласът й беше изпълнен с гняв и тъга.
— Няма ли начин да заглушиш предаването? — попита капитан Блейк.
— Бих искала да има — отвърна Мишел.
Мъжът отново изкрещя, този път се опитваше да изрече думи, но превръзката и непоносимата болка, която изпитваше, правеха неразбираемо онова, което се мъчеше да каже. От устата му се разхвърчаха слюнки и кръв, които образуваха тънка червеникава мъгла и се разплискаха по лицето, врата и гърдите му.
Човекът инстинктивно протегна врат, сякаш това щеше да даде някой допълнителен сантиметър на ръцете и краката му, макар и за кратък миг, но не стана така. Болката вече беше стигнала до всяко мускулно влакно в тялото му. Скоро влакната щяха да бъдат опънати отвъд предела на човешката издръжливост и това щеше да ги накара да загубят способността си да се свиват и да ги направи напълно безполезни. После влакната щяха да започнат бавно да се късат, раздирайки мускулите и да удавят тялото в невъобразима болка.
Мъжът забели очи и клепачите му потрепнаха като крила на пеперуда. Имаше такъв вид, сякаш щеше да припадне, но той се закашля силно няколко пъти, а после отметна глава и повърна.
Капитан Блейк отмести очи от екрана.
Хънтър стисна юмруци.
Следващият звук, който жертвата издаде, не беше точно писък, а гърлен крясък.
Гарсия притеснено вдигна ръка към лицето си и потърка чело, закривайки очи. Подсъзнанието пак му въртеше номера.
Разнесоха се две ясни изпуквания.
Робърт стисна зъби и затвори очи за миг. Знаеше, че изпукванията са от скъсването на хрущяли и може би сухожилия. Много скоро щяха да чуят мъчителния звук от чупене на кости.
Мъжът отново отвори очи, но те вече блуждаеха унесено, сякаш беше дрогиран.
Кожените ремъци се бяха врязали дълбоко в плътта му. От китките му капеше кръв, очертавайки тънки червени вени по ръцете му. Краката му също бяха облени в кръв там, където ремъците се бяха впили в глезените му.
Следващият звук, който чуха, беше чупене на кости.
— О, боже! Не! — извика Мишел по телефона.
Кожата около мишниците на мъжа започна да се разкъсва.