„Да — помисли си Робърт, — убиецът наблюдава. Той е наблизо. Няма съмнение. Но къде?“
Очите му продължиха да търсят, но натовареният час на деня току-що беше започнал. Хората излизаха от работа и се отправяха към домовете си. По улиците и в парка имаше твърде много хора, твърде много обществени сгради обграждаха района и имаше твърде много места, откъдето някой лесно можеше да наблюдава парка, без да изглежда подозрителен или да го забележат. В центъра на Лос Анджелис убиецът не би намерил по-добро място от парка „Сити Хол“ за онова, което си беше наумил. А местоположението на парка на отсрещната страна на улицата срещу Главното управление на полицията беше идеална премия.
Сержантът извади носна кърпа от джоба на панталоните си и избърса потното си чело.
— Слагаме в пликче за веществени доказателства всеки боклук и знаете ли защо? — Той не изчака отговор. — Защото никой не ни каза какво точно да търсим там, по дяволите, и ако е опаковка от дъвка и го пропуснем, моят задник ще се пече на огъня, а аз нямам намерение да губя пенсията си заради тази тъпотия. Вие го искате, затова прегледайте боклуците. Желая ви успех.
Радиопредавателят, закачен на колана на корема му, изпращя силно и после се чу тънък глас:
— Сержант… мисля, че… тук.
Той взе предавателя и щракна бутона „Говори“.
— Не чух нищо, полицай. 10–1. Повтори.
Двамата детективи знаеха, че 10–1 е полицейският код за „лошо приемане“.
Отново се разнесе пращене.
Сержантът се премести от другата страна на Хънтър и Гарсия.
— Казах, че мисля, че открих нещо тук, сержант — отговори полицаят. Този път думите му се чуха много по-ясно.
Сержантът инстинктивно погледна двамата детективи, за да провери дали са чули съобщението.
Те го бяха чули.
— Да ме вземат дяволите — рече. — Какво намери?
— Не съм съвсем сигурен, сержант.
— Добре. Къде си?
— В североизточния край на парка, до кофата за отпадъци.
Хънтър, Гарсия и сержантът се обърнаха и погледнаха в указаната посока. Те стояха до фонтан на Пътман, точно в средата на парка, недалеч от североизточния ъгъл, и видяха млад полицай, който стоеше до кофа за боклук и им махаше. Тримата бързо се отправиха към него.
Полицаят беше на двайсет и няколко години и, изглежда, наскоро беше завършил Академията. Имаше будни сини очи, пъпчиво, червендалесто лице и заострен като връх на молив нос. Носеше ръкавици и държеше компактна черна камера. Той поздрави всички, като кимна.
— Намерих това тук, сержант. — Посочи кофата за отпадъци вляво от него. — Беше пъхната в обикновен кафяв плик от сандвич. — Той даде камерата на сержанта, който й хвърли един поглед и я предаде на Хънтър.
— Ваша е — каза с незаинтересуван вид.
Робърт надяна ръкавици и взе камерата. От едната и страна пишеше „Сони Хендикам СХ250 HD“. Имаше екранче.
— Не знам какво точно търсим тук — обясни полицаят, — но това е чисто нова цифрова камера, която струва неколкостотин долара. Мястото й не е в боклука.
— Къде е пликът от сандвич, в който е била камерата? — попита Хънтър и ченгето веднага извади прозрачен найлонов плик за веществени доказателства.
— Всичко е опаковано и готово за лабораторията — отговори младият полицай. — Реших, че някой ще иска това да бъде отделено от останалия боклук.
Гарсия кимна одобрително на добрата работа на ченгето и после бързо огледа плика от сандвич.
Нямаше нищо. Никакви знаци, петна или нещо написано.
Двамата с Робърт отново насочиха вниманието си към камерата.
— Опита ли се да я включиш? — попита Хънтър.
Младият полицай поклати глава.
— Не е моя работа. Намерих я и веднага ви се обадих.
Робърт кимна. За миг се замисли дали да не занесе камерата право на криминалистите, но нямаше ясни доказателства, че камерата е оставена от убиеца.
Той отвори екранчето и се вцепени. Не беше необходимо да предава камерата на криминалистите, за да разбере. Пред него беше цялото потвърждение, от което се нуждаеше.
80.
Мъжът стоеше на пълната с хора автобусна спирка близо до северозападния край на парка „Сити Хол“ и спокойно наблюдаваше събитията, които се развиваха в „Саут Лон“. Трябваше да признае, че е изненадан.