Смяташе да използва кървавочервен маркер и да напише „Детектив Робърт Хънтър — лосанджелиска полиция“ на плика от сандвич, който остави в кофата за боклук в североизточния край на парка преди по-малко от час. Така щеше да бъде сигурен, че ако някой друг намери плика, например боклукчия (бездомниците не ходеха в парка поради близостта му до Главното управление на полицията), ще го занесе в Главното управление на полицията. Но накрая се отказа. Беше прочел много неща за детектив Робърт Хънтър през последните няколко месеца. Той би трябвало да е „една класа над другите“ според някои от статиите, които мъжът беше прочел. Е, колко добър беше, щом не съзираше, че има скрита причина във факта, че на полицията беше позволено да проследи последното обаждане. Причината, различна от фактора на забавление, беше, че мъжът се намира пред вратата им, докато ги тормози.
Трябваше обаче да признае, че малко се изненада, защото нещата се бяха развили бързо, по-бързо, отколкото предвиждаше. Много скоро след като гласуването по интернет приключи, екип от петима униформени полицаи излезе от сградата на Главното управление на полицията, пресече улицата и се отправи към парка. Единият, ченге с пъпчиво червендалесто лице и заострен нос, едва не се блъсна в него. Екипът се ръководеше от пълен старши полицай, вероятно сержант, вече твърде стар и дебел за физически взискателна работа. Четирите млади ченгета под командването му очевидно бяха инструктирани да претърсят парка, без да спират да разпитват хората.
Устните на мъжа се разтеглиха в иронична усмивка. „Може би все пак славата на детектив Хънтър е оправдана.“ Беше сигурен, че заповедта полицаите да претърсят парка, вместо да губят време да разпитват минувачите, е издадена от детектив Хънтър. Това означаваше, че той много бързо е направил връзката между установеното място на обаждането и вероятността там да бъде оставена улика или загадка.
— Не е зле, детектив Хънтър — прошепна мъжът. — Никак не е зле.
Усмивката му стана по-широка, когато видя самия детектив Хънтър, следван от детектив Гарсия, да излизат от Главното управление на полицията и да тръгват към парка. Израженията на лицата им показваха отчаяние, поражение, неотслабващо безпокойство и може би дори страх. Същото изражение, което беше изписано и на неговото лице в продължение на много години. Но вече не.
Левият крак отново го заболя и докато разтриваше с длан коляното си, видя, че младото ченге, което претърсваше североизточния край на парка, маха на двамата детективи и сержанта.
Усмивката му стана още по-широка и той почувства вълнение.
Полицаят я беше намерил.
Докато автобус номер седемдесет за Ел Монте спираше на спирката, мъжът видя, че детектив Хънтър отвори екранчето на камерата. Изражението му накара мъжа да изпита желание да се изсмее на глас, но той се обърна, качи се в автобуса и седна отзад.
Време беше да довърши всичко.
81.
Сержантът и полицаят със заострения нос протегнаха вратове, за да видят по-добре екранчето на камерата, а после се намръщиха и лицата им помръкнаха.
Те видяха същото като Хънтър и Гарсия, но не го разбраха.
— Копеле — измърмори Карлос. Дъхът му заседна в гърлото.
Робърт не каза нищо, но отмести поглед от камерата и отново започна да оглежда парка. Убиецът не би искал да пропусне това събитие. Той обаче чакаше момента, когато ще намерят малкия му подарък. Хънтър беше сигурен, че убиецът ще иска да ги гледа, за да види изненадата на лицата им. За убиеца това щеше да бъде идеална кулминационна точка.
Натовареният час обаче набираше инерция и улиците и паркът ставаха все по-оживени. Хората го пресичаха във всички посоки и бързаха да отидат някъде. Робърт се оглеждаше напрегнато. Той разбираше, че убиецът се нуждае само от една-две секунди, за да се наслади на мига и да се присмее на отчаянието им. След това, доволен, той отново щеше да се слее с тълпите и да остане анонимен. Поредният честен човек, който се прибира у дома след работа. Нямаше причина убиецът да задържа погледа си върху малката им група по-дълго от кратък миг, за да рискува да го забележат.
Може би ако беше погледнал първо на запад, Хънтър щеше да забележи мъжа, който стоеше на автобусната спирка близо до северозападния ъгъл на парка и гледаше право към тях. Усмивката на лицето му беше безочлива, арогантна… и дори горда. Робърт обаче вдигна глава от камерата в ръцете си и инстинктивно погледна напред. Гледаше на изток. Когато погледът му стигна до спирката, мъжът се беше обърнал с гръб към тях и търпеливо чакаше в края на опашката, готов да се качи в автобуса — поредният пътник, който се връща от работа в натоварения час.