Хънтър не го видя.
И отново насочи вниманието си към камерата.
Използвайки специален маркер за писане върху стъкло, убиецът беше написал думата РАЗПЪВАНЕ на екранчето.
— Разпъване? — Сержантът сбърчи нос. — Това говори ли ви нещо, момчета?
Гарсия кимна мълчаливо и усети как в стомаха му се стяга нещо, когато подсъзнанието му започна да бълва хаотични образи от предаването.
Показалецът на Робърт несигурно и колебливо се доближи до бутона „Включи“, докато се подготвяше за новата изненада, която им беше оставил убиецът, но съмненията му се разсеяха бързо.
Той натисна бутона.
Не се случи нищо.
Хънтър опита отново.
Пак нищо.
— Батерията, изглежда, се е изтощила — отбеляза младото ченге.
Въпреки че не се надяваше оттам да излезе някаква улика, Робърт помоли сержанта веднага да занесе плика от сандвича на криминалистите. Двамата с Карлос се втурнаха към сградата на Главното управление на полицията и отидоха право в отдел „Компютърни престъпления“.
82.
Денис Бакстър им каза, че е гледал цялото предаване по интернет от бюрото си, но че няма представа, че обаждането на убиеца е било проследено. Хънтър му разказа набързо какво се беше случило през последните няколко минути.
— И той е оставил това в кофа за боклук в парка? — попита Бакстър, поглеждайки компактната камера, която Робърт беше сложил на бюрото му. На отвореното екранче се открояваше думата РАЗПЪВАНЕ.
— Да — потвърди Гарсия. — Убиецът, изглежда, е контролирал всичко дистанционно.
Денис се замисли.
— Трудно ли е да се направи? — попита Карлос.
— За обикновен човек ли? Доста трудно. Но за човек с неговите познания по компютърно програмиране и електроника, съвсем не. Трябвало е само да разработи приложение, което следи процеса на гласуване, и да го свърже с втора програма, която контролира механизма на двата метода на умъртвяване. Щом някой от тях стигне до определен брой, в случая десет хиляди, това активира механизма за този метод на умъртвяване. Същото устройство като на всеки таймер, но вместо определен час, той е използвал бройка. Приближаването и отдалечаването на камерата по време на предаването лесно могат да се контролират отвсякъде с елементарно приложение за смартфон.
Нечий личен мобилен телефон иззвъня няколко бюра по-нататък, привличайки вниманието на всички. Мелодията беше от първия филм „Междузвездни войни“.
Хънтър размишляваше върху думите на Бакстър. Истината беше, че убиецът можеше да е направил същото и с предишните предавания. Можеше да ги е контролира дистанционно, ако беше искал. Не беше необходимо да бъде на местопрестъплението и да оставя доказателства, че е бил там.
Денис извади ръкавици от най-горното чекмедже на бюрото си, надяна ги и внимателно взе камерата.
— Батерията, изглежда, е изтощена — обясни Гарсия. — Можеш ли да я заредиш?
Бакстър кимна.
— Да. — Но вместо това, той обърна камерата и отвори едно капаче в долната част, а после спря и прехапа устни.
— Но тук няма значение дали батерията е заредена.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е „СХ250 Хендикам“ — обясни и посочи номера на модела, щампован отстрани на камерата. — Доста широко разпространена камера и причината да е по-малка от някои по-скъпи модели е, че няма твърд диск. Използва нещо, наречено флаш памет „дуо“. Това означава, че камерата няма вградена памет. Всичко, което снима, се съхранява в преносима памет, която се включва тук. — Посочи отвореното капаче. Отделението беше празно. — В този модел дори след като отвориш капачето, трябва да натиснеш флаш паметта, за да изщрака, преди да излезе. Това е двоен предпазен механизъм и означава, че преносимата памет не е изпаднала по грешка, а е била извадена.
Това накара двамата детективи да се замислят.
— Мога да я заредя, ако искате. Камерата ще се включи, но нищо повече. Няма да има образи, ако това очаквате.
Детективите очакваха точно това.
— Значи от камерата нищо не може да се извлече? — попита Карлос.
— По отношение на образ, не — отвърна Бакстър. — Както казах, камерата няма твърд диск, който да се изследва. Без флаш паметта тя е като стар фотоапарат без филмче, нищо повече от кутия с обектив.