Обикнах пустинята, изпепелените градини, посърналите дюкянчета, хладките питиета. Влачех се по вонящите улички и притворил очи, се подлагах на слънцето — бога на огъня.
„Генерале, ако е останало поне едно старо оръдие върху твоите срутени бастиони, бомбардирай ни с буци спечена пръст. Бий по стъклата на бляскавите магазини, по салоните. Накарай града да яде своя прахоляк. Водостоците да зеленясат. Изпълни будоарите с пламтяща рубинена прах.“
О! Мухата, опиянена от кръчмарския писоар, влюбена в буренака, разложена от едничък лъч!
Най-после — о, щастие, о, разум — аз отделих от небето лазура и видях, че е черен, и заживях: златиста искра от природната светлина. От радост лицето ми ставаше шутовско и объркано до невъзможност:
Превърнах се в баснословна опера. Видях, че всички същества са под фаталния знак на щастието: действието не е животът, а начин да се пилее някаква сила. И раздразнение. Моралът е слабостта на нашия мозък.
На всяко създание — мислех си — му подхождат още няколко други живота. Този господин не знае какво прави. Той е ангел. А онова семейство е кучешко котило. Пред няколко души разговарях високо с един миг от предишните им животи. И тъй, аз обикнах една свиня.
Никой от софизмите на лудостта — лудостта, която затварят — не беше забравен от мен. Бих могъл да ги преразкажа всичките, посветен съм в системата.
Моето здраве бе застрашено. Ужасът настъпваше. Потъвах в съня за по няколко дни и пробудил се, продължавах най-тъжните сънища. Бях вече узрял за края и по път, изпълнен с опасности, моята слабост ме водеше към пределите на света и Кимерия, родината на мрака и вихрите.
Трябваше да пътувам, за да разпръсна всички вълшебства, стълпили се над моя разсъдък. Над морето, което обичах — сякаш трябваше да ме измие от мръсотиите, — виждах как се издига спасителният кръст. Бях прокълнат от небесната дъга. Щастието беше моята фаталност, моите угризения, моят червей: животът ми винаги ще бъде твърде безкраен, за да бъде обречен на силата и красотата.
Щастието! Зъбът му, сладостен до премала, ме предупреждаваше при първи петли — ad matutinum и Christus venit — в най-мрачните градове.
Всичко това е минало. Вече зная как да приветствам красотата.
Невъзможното
Ах! Моят живот, когато бях дете, големият път през годините, свръхестествено строг, по-безкористен от най-добрия просяк, горд, че нямам нито роднина, нито приятел — колко глупаво беше това. Едва сега го разбирам.
Имах право да презирам тези хорица, непропускащи случая да се отдават на ласки, пагубни за чистотата и здравето на нашите жени, които днес роптаят срещу нас.