Йордан Йовков
Един срещу трима
Нищо лошо не се случи: трите каруци които бяха носили храна в града, си дойдоха и ето ги, че спряха пред чифлика. Слугите, доволни, че са се върнали, усмихваха се и не бързаха да слязат. Пръв скочи Панко и започна да разпряга. Панко беше нисък, тантурест, бавно пристъпяше, бавно работеше, но решителност и сила имаше в цялата му снага. Като го гледаше, Галунка чувствуваше как се успокоява, как се разсейват всичките и страхове. Може Васил, мъжа и, да го няма, но като е Панко тука, всичко в чифлика ще си бъде наред.
Такъв слуга не бяха имали. Наистина, мълчалив беше и, току-речи, нищо не знаеха за него: отде е, де е бил по-рано, има ли жена, деца. Но беше послушен и работеше добре. Можеше и да дяла, а то е много важно, и кога се счупеше кола или друго, умееше да го поправи. И сам работеше, и можеше да упътва други. Ето защо, макар че чичо Митуш се мръщеше, Панко изпреваряше всички и ставаше пръв между слугите.
Докато Галунка си мислеше тъй и гледаше пристигналите каруци от чердака на господарската къща, при нея дойде сам Панко.
— Е, Панко, додохте ли си? — посрещна го засмяна Галунка. — Нищо не ви се случи, нали? Нали пусто се чува, че обирали по пътищата…Аз какво не съм премислила нощес. Нищо не ви се случи, нали?
С думи Панко не отговори. Но се позасмя, по-подигна рамене, поклати глава. От една немногочиста кърпа той извади голям сноп банкноти и го подаде на Галунка.
— Панко, аз няма да ги броя — каза Галунка. Сякаш уплашена от толкоз много пари, тя дори са изчерви и бързо се огледа наоколо, да не би да я види някой. И наистина, гледаха я двама души. Те бяха двама селяни, които стояха насреща пред саята, на слънце. Дошли бяха тая сутрин и чакаха Панка.
— Ще ги оставя в сандъка тъй, както ми ги даваш — каза Галунка, като скри снопа банкноти зад себе си и се дръпна малко навътре. — Аз не разбирам. Като доде Васил, вижте си сметката.
Панко кимна и се усмихна. Объркана още, Галунка чувствуваше нужда да говори.
— Васил отиде да доведе Василена — заговори бързо тя. — Нали сестра ми Василена е женена тук, в Преселци. Мъжът и се помина и вече шест месеци, как стои при свекъра и свекърва си. Ех, мило им било, не искат да я пуснат. Добре, но може ли все тъй… Като не било късмет… А тя трябва да се прибере. Та отиде Васил да я доведе. Там да бъде, та каквото е нейно, да си го вземе. Че когато се жени Василена, две коля чеиз натоварихме.
Панко пак не каза нищо. Не бързаше и да си ходи.
— Какви са тез хора? — попита ниско Галунка и посочи с глава към двамата селяни. — Питаха за тебе.
— Нашенци са, търсят работа. Ще починат малко и ще си идат. Господарке — каза Панко някак срамежливо и за пръв път, може да се каже, погледна Галунка в очите, — те не са лоши хора, сиромаси са. Ще има ли нещо да ги гостим, че са гладни? Пък и аз съм гладен.
— Има, има — радостно каза Галунка, — ядене има. Иди ти, аз сега ще го донеса. След малко две софри бяха сложени: една пред саята за Панко и за селяните, там, дето бяха си седели, и друга в дама, за слугите. Галунка и се щеше да се отсрами пред гостите зарад Панка, та повече тях приглеждаше. Сипа им повече, даде им и по-голямата част от баницата, която беше разточила. А като видя колко са гладни, даде им и онова, което беше оставила за чича Митуша и за Аго.
Едно я смущаваше: докато шеташе, докато раздигаше софрата, чувствуваше упоритите нечисти погледи на непознатите мъже. Единият, младият, не само я гледаше, но дръзко и многозначително се позасмиваше. Другият поглеждаше навъсен, настръхнал като вълк, беше широкоплещест, приведен, едната му вежда беше разсечена от стара рана.
Тъкмо Галунка разгреби, ето че си дойдоха чичо Митуш и Аго. Мръкваше се, трябваше да се нахранят и те.
— За вас гозба не остана — засмя се Галунка. Виждаше се, че страдаше, защото хубавичкото лице се заливаше от червенина. — Дадох я на гостите. Е, няма нищо… На пък вий да си хапнете малко хляб и сирене. Хлябът е мек…
Тя остави хляба и сиренето на софрата, на която бяха се хранили слугите. Без да каже нещо, чичо Митуш седна и заяде, но Аго, намръщен, остана на мястото си.
— Няма да ям аз — заговори той сърдито. — Какво, ний не работим ли… Да стоим гладни… Все сирене, сирене… Галунка го погледна учудено.
— Другите да ядат милин, а ний… ний не сме хора. Че какво… Не ща… Не ща туй солено сирене…
— Като не шеш, ти знаеш — поразсърди се Галунка и си отиде.
След малко, като дойде да прибира софрата, тя завари Аго на същото място.
— Аго, ти не си ял — каза тя. — Ще ти оставя хляба ей тука. — Тя сложи половиния хляб в тясното прозорче на дама. — Че като огладнееш, да си го изядеш.
— Не ща хляб аз — завика Аго и стана. — Намерете си слуги да ви работят… Гладни да ви работят… Аз си отивам. Аз ще намеря други. Все сирене, сирене… — От яд Аго сякаш не говореше, а ръмжеше. Като размахваше ръце, сърдит, почервенял, той пое направо из полето, без да се знае къде отива. Двамата селяни тъкмо сега си отиваха. Те са поспряха, като се усмихваха на сръднята на Аго.