— Сбогом, Панко, остани си със здраве! — извикаха те.
— Сбогом, много здраве! — също тъй високо им отвърна Панко.
Селяните закрачиха из пътя. Те отиваха в една посока, Аго — към друга.
Галунка въздъхна, като че и олекна. За Аго та не искаше да мисли, радваше се, че си отиват тия непознати хора. Особено тоя, по-старият, с разсечената вежда, какъв страшен! Галунка се върна в къщи и понадигна капака на сандъка, за да види дали е заключен. Откато взеха да продават храна — събраха се много пари и тия пари не и даваха мира. Лошо прави Васил, мислеше си тя, че я оставя сама. Но добре, че Панко е тука.
Смрачи се добре и страхът на Галунка порасна повече. Тя не се стърпя и прибягна до дама да види слугите, без да има работа, без да има какво да им каже. Панко и чичо Митуш най-спокойно и безгрижно си работеха. Галунка се засрами, стана и смешно, че се бои. „Не съм сама тука, толкоз хора има“ — каза си тя, върна се и се прибра в къщи. Но се заключи добре и провери всички врати.
Аго не избяга, както беше се заканил, а отиде направо при воловете в стърнищата, дето бяха ги оставили да пасат. Стана много тъмно и макар че беше късна есен, засвятка се, прогьрмя няколко пъти, а след туй заваля тих дъжд. Аго беше гладей, сега взе да се ядосва, че няма ямурлук и ще се измокри. В ума си той все се караше с Панко — нямаше човек на света, когото да мрази повече от Панко. И пред очите му все беше хлябът, който Галуика беше оставила на прозореда.
Аго не можа да се стьрпи и тръгна към чифлика. Искаше да си вземе само янурлука, не искаше да се покори и да иска хляб; като не му дават хляб, ще стой гладен.
Все под дъжда, измокрен, той стигна в чифлика, влезе в дома и с учудване видя, че вътре фенерът гореше. Той си беше там, дето го слагаха — на една дъсчица, забита в стената. Все там, на прозореца, си стоеше хлябът, както Галунка беше го оставила. Аго посегна, грабна го и го захапа. После приседна и заяде на големи залъци.
Той беше уморен и когато в едната му ръка от половината хляб беше останала само една коричка, отпусна се на коша и захърка с отворени уста. Мина се доста време. Гъските, които бяха в дама, забъблаха, като да си приказват, и дойдоха към Аго. Една погледа, погледа, па дръпна с човката си коричката от ръката на Аго. Другите искаха да я вземат, сбориха се. Една вила, опряна на стената, падна, удари фенеря и го събори.
Аго не се събуди. Фенерът беше се отворил, свещта беше паднала и някое време тъй си горя. Изведнаж се издигна пламъчец — запали се сламата наоколо. Пламъкът лизна заголения крак на Аго и той скочи. Огледа се, разбра какво става и заскача като луд върху запалената слама.
Аго угаси всичко до последната искра. Искаше да повика чича Митуша, но се остави. Почака, погледа — никъде не светваше. Аго намери ямурлука си и излезе вън. Гъските загракаха — значи, минали се бяха два часа след полунощ. Аго метна ямурлука на рамо и тръгна. Изведнаж пронизителен женски писък се чу. Още един… Още един…
Аго хвърли ямурлука и се спусна към господарската къща. На едно място той се поспря и се наведе; до стената бяха нахвърляни дървета. Аго избра едно, поопита го — беше нова топоришка, яка, неодялана. Аго я стисна здраво и пак затича.
Изкачи се по стълбите, вратата пред него беше отворена и той влезе в хаетя. Тъкмо в тая минута вратата на другата стая падна и трима души, които бяха отвън, влязоха по нея вътре, на светлото. Влезе и Аго. Панко и двамата селяни, които през деня бяха в чифлика, с ножове в ръце отиваха към Галунка.
Чу се едно „ъх!“ — тоя звук, който селяните издават, кога секат дърва. Почервенял, побеснял, Аго развъртя топоришката…
На другия ден Васил си дойде и доведе Василена. От Панко и от двамата селяни не беше останало ни следа. Само капките кръв по стълбите и долу по пътя показваха отде бяха избягали. Галунка, още бледна и изплашена, беше се посъвзела.
— Да го имам за верен човек, да го храня, да го туря пред всички, а той да ми направи това — ядосваше се Васил и крачеше из стаята. — Змия съм държал в пазвата си аз, змия!
Аго, на голяма чест сега, също беше тука. Като разбра, че се говори за Панко, той се намръщи и като си спомни вчерашната обида, каза:
— Той да яде милин, а ние да стоим гладни. Все сирене, сирене…
Василена се обърна и погледна Аго с черните си светли очи. След като беше се оженила, след като остана вдовица, тя изглеждаше още по-хубава, по-снажна и по-стройна. Тя разбра мъката на Аго и се усмихна: