А музиката звучеше — изтънчена, разнежваща, въпреки дъжда и въпреки отчаянието, което се крие зад храстите. Нямаше повече какво да си кажем, затова — не знам кои сили ме принудиха да го направя — реших да вляза в залата и да послушам. Минах на пръсти по мрачния коридор с тежък дъх на цигари, закачих чадъра и шлифера си на гардероба и внимателно отворих вратата — музиката изведнъж стана по-мощна, а с нея дойде и непоносимият мирис на плодово масло. Притичах до последния ред и седнах на крайния стол.
Тогава разбрах всичко.
На сцената нямаше нито един музикант.
Цигулките лежаха хоризонтално във въздуха, а лъковете се плъзгаха по струните, сякаш дърпани от пръстите на съдбата. Контрабасите стърчаха горди като лордове, клавишите на рояла потъваха сами, мъхестите глави на палките подскачаха в такт върху изпънатите кожи на тимпаните, флейтите се полюшваха приспивно, а отпред елегантна пръчица рисуваше странни фигури върху празнотата…
Оркестърът свиреше без нито един музикант. Залата беше празна — само аз и унесените инструменти, и Четиридесета симфония, и дъждът навън, и вятърът, и хлипащия Учител. А когато дойде краят, когато отзвуча последният тон, когато цигулките се отпуснаха изнурени до пюпитрите, когато палките се скръстиха покорно върху кожата на тимпана и пръчицата на несъществуващия диригент се отпусна прилежно върху нотните листове, тогава, или секунда след това, когато се освобождаваш от захласа и отново се връщаш във времето, тогава, Мариана, от стотиците столове, по-точно от облегалките на стотиците столове се надигнаха бионични ръце и започнаха да ръкопляскат! Тънки ръце, восъчни, покрити с бледожълт полимер, под който се виждаха релета и пружини, започнаха да ръкопляскат, а някои хвърляха цветя към сцената…
Изкрещях и хукнах навън. Учителят го нямаше, не притичваха минувачи, автомобилите бяха застинали празни по улиците, дърветата стърчаха в ужасяващо вцепенение — и никой, и нищо, само дъжда, само вечен, безспирен, тягостно равномерен дъжд…
От залата още се чуваше шумният възторг — те съпреживяваха без нас и се наслаждаваха без нас. Това беше тяхното отмъщение за наивността ни — безсмислено е изкуството да бъде вечно, щом животът е кратък. Не е ли по-добре да е обратното?
Продължава да вали и е време Ной да събере животните.
Лека нощ.
2
22 март
Здравей!
Днес денят е равен на нощта. Днес е първият пролетен ден. Искам да сме заедно, нито един празник не сме били заедно (празниците всеки прекарва в семейството си). Ти ще се усмихнеш и ще кажеш, че е празник, когато сме заедно. Аз, верен на нрава си, ще попитам защо, тогава ще извърнеш към мен глава и ще ме приканиш с очи: кажи го де, кажи защо е така…
Нашата улица води до входа на плажа. Малко преди да стигнеш стъпалата към морето, миг преди да видиш оловната му повърхност, вляво има една сладкарница. Духаше остър вятър, дърветата се бяха изгърбили в усилия да му устоят, носеше пронизващи ситни пръски, затова се скрихме вътре. Седнахме съвсем до печката, миришеше на сухи дърва и кафе, ти грееше премръзналите си пръсти, а момичето зад щанда гледаше разсеяно встрани, защото говорехме за любов.
Някой от нас каза, че любовта е особено състояние на душата, а другият отвърна, че непременно го изтърваваш през всичките тези години. Скиташ, дишаш, танцуваш, погребваш, пишеш книги — все ще се случи да паднеш, а паднеш ли, това мъничкото се изтърколило, срие се между нещата наоколо, потъне някъде — върви, че го търси. Виж, ако беше някога…
— Някога ли? — не гледаше мен, гледаше огъня. — Някога — може би.
Още не бях свикнал с мисълта, че всичко между нас ще се случва късно. Понякога толкова късно, че ще остава незабелязано.
Говорихме дълго, уморително дълго за любов — за любовта като нещо външно и странично, за любовта без лице. Само аз видях, че момичето плаче. После то ми направи таен знак да погледна навън, а там, на улицата, направо под дъжда и без чадър стоеше любовта, завита в протрития си шлифер, и чакаше на спирката автобуса, за да си замине.
(Всъщност ние никога не сме били заедно в този град.)
Тази сутрин отидох в същата сладкарница. Беше приветливо, по стените имаше празнична украса — мартеници, хартиени цветя и бездарно нарисувани щъркели. Момичето ме позна, потърси те с поглед около мен, но после реши, че равнодушието е задължително за професията й.
Едва бях отпил първите глътки кафе, когато към мен се приближи мъж на неопределена възраст, със странно източено лице, за което мога да кажа само, че беше уморено. Стоя няколко секунди прав, сигурно събираше смелост да започне, но аз предпочитах да съм сам.