— Някога ли? — тя не гледаше към него, гледаше навън. — Някога — може би.
— Стоп! — креснах. — Спрете!
Прожекторите угаснаха, охрата се стопи и тогава видях, че отвън на улицата, направо под дъжда и без чадър, стои любовта и чака на спирката автобуса, за да си замине.
Ето това се случи тази сутрин. В началото реших да не ти разказвам историята с Режисьора, защото може би ще се натъжиш; после обаче се сетих, че сигурно сега се разхождаш сама в някой от софийските паркове и се питаш защо ли тази година пролетта на идва. Ето затова не идва.
Режисьорът рече: пролетта е надеждата, че всичко пак ще се повтори. А аз не го разбирам — всичко се повтаря и всичко е неповторимо.
Ти проумяваш ли го?
Лека нощ.
3
25 март
Привет!
Днес по християнския календар е Благовещение. На днешния ден от небето се спуснал архангелът Гавраил, за да извести, че Мариам, жената на Йосиф, е непразна. „Ангелът влезе при нея и рече: Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!“
Но аз искам да ти пиша за съвсем други неща.
Всяко момче в своето детство има един таван, пълен със стари вещи и тайни. Там — между сандъците с парцали, пожълтелите стари книги и развалената шевна машина „Сингер“ — минават съкровените минути на неговото детство; там то размишлява за великите загадки на простия свят и през капандурата вечер гледа звездите, за да слее мистерията на собственото си съществуване с вечните мистерии на Вселената. Тъй с годините наивният мъничък фантазьор преживява грандиозна трансмутация на душата, след която става възможен, веществен и търпим.
Аз също, разбира се, имам свой таван. От него някога се виждаше целият мой свят — съседското момиче Христина, морето и половинката на Млечния път. Прекарвах там минути и на блаженство, и на терзания, защото исках да слея тези четири (плюс себе си) първоелемента в единна субстанция, но нищо не се получаваше — чак по-късно разбрах, че четирите стихии все още съществуват точно защото не могат да се слеят. Но тогава обичах Всичкото и вярвах, че най-великото удоволствие е да преодоляваш съпротивата на материята, когато не иска да става душа.
Днес по съвсем друг повод се качих — сега таванът е просто склад за отпадъци, магьосниците са взели своите магии и са се пренесли при друго момче. Сега там мирише на старо, пак е хаос, но го няма въображението, което с божествен замах прави от хаоса Вселена. Останало е само белезникавото петънце в горния десен ъгъл, две педи над вратата, светлозелено, с големина на орехче, не — с големина на грах, което ме връща назад към една мъничка тайна и една голяма вина…
Открих го съвсем случайно. Може би съм си представял как спасявам от разбойници съседското момиче Христина или как намирам на морското дъно невиждано златно съкровище, което непременно ще й подаря, или как я открадвам на кон от нейния дворец — не помня отдавна беше. И тогава съвсем случайно го открих — малкото светлосиво паяче в горния десен ъгъл, две педи над вратата. Не знам с какво привлече вниманието ми, но имаше таен сигнал, някакъв призив: ето ме, дойдох, аз съм тук, нали ме чакаше?
Така започна нашето необикновено познанство. Първо трябваше да му дам име и го нарекох Обрешко. После реших да науча нещо за него, затова посегнах към книгите: паяци, Арихниди, клас членестоноги безгръбначни, тялото им се състои от главогръд (просома) и коремче (епистосома), шест двойки крайници, но само четири служат за придвижване, останалите две двойки са горната и долната челюст, дишат с трахеи и бели дробове… Повече от двадесет и пет хиляди вида! Какъв ли беше моят Обрешко? Най-много приличаше като че ли на Микратена скреиберзи или може би на Нефила, но едните живеят в Бразилия, другите — в Лаос. Как ли бе дошъл от толкова далеч?