б) тъй като всички нейни колежки търсеха едно и също нещо, тя трябваше да бъде различна. За тази цел обаче все още не бе намерила нито решение, нито метод.
Из дневника на Мария, четири седмици след пристигането й в Женева или Женебра:
Тук съм от цяла вечност, не говоря езика, по цял ден слушам музика в стаята си и мисля за Бразилия, мечтаейки да дойде часът, в който започвам работа, а когато работя, мечтая да се прибера по-скоро в пансиона. С една дума, живея в бъдещето вместо в настоящето.
Някой ден в далечното бъдеще ще мога да си купя билет и да се върна в Бразилия, за да се омъжа за собственика на магазина за платове и да слушам злобните забележки на приятелките си, които никога не са рискували и поради това са способни единствено да обсъждат поражението на другите. Не, не мога да се върна, предпочитам да се хвърля от самолета, докато лети над океана. Но тъй като прозорците на самолетите не се отварят (впрочем никога не съм предполагала подобно нещо; колко жалко, че човек не може да диша чист въздух!), ще умра тук. Но преди да умра, искам да се боря за живота си. Ако се науча да се справям сама, ще постигна това, което искам.
Още на другия ден Мария се записа в дневен курс по френски, където срещна хора с най-различни житейски философии, вероизповедания и възрасти — мъже, облечени в ярки цветове и с множество златни гривни по ръцете, забулени жени, деца, които учеха по-бързо от възрастните, докато би трябвало всъщност да е обратното, тъй като възрастните имат по-голям опит. Изпита гордост, когато разбра, че всички познават нейната страна, карнавала, самбата, футбола и най-известната личност на света, наречена Пеле. Отначало тя се постара да бъде любезна и се опита да поправи произношението на името му (Пеле, а не Пьоле!), но скоро се отказа — в манията си да променят всички имена и да смятат, че са прави, чужденците слагаха ударението в собственото й име на последната сричка.
Същия следобед, решена да практикува езика, Мария за пръв път излезе из града с двете имена. Откри един чудесен шоколад, сирене, което никога не бе опитвала, огромен фонтан по средата на езерото, все още неутьпкания от стъпките на женевците сняг, ресторантите с камини (въпреки че не бе влязла в нито един от тях, бе видяла пламъка на огъня и това бе породило у нея приятно чувство на спокойствие). С изненада откри също така, че не всички надписи рекламираха часовници, имаше и реклами на банки. Мария така и не разбра защо има толкова много банки за толкова малко жители, след като в тях рядко се виждаха хора, но реши да не разпитва за това.
След три месеца на самоконтрол, който си бе наложила по време на работа, буйната й бразилска кръв — както всички на света смятаха, — заговори и тя се влюби в един арабин, който учеше френски в същия курс. Увлечението й трая три седмици и една вечер тя реши да изостави всичко и да отиде с него в планината край Женева. Когато на следващия следобед се върна на работа, Роже я извика в кабинета си. Още неотворила вратата, Мария разбра, че е уволнена поради лошия пример, който давала на останалите момичета. Разгневен, Роже й каза, че се е разочаровал за пореден път и че на бразилските жени не може да се има доверие. (О, господи, пак тази мания да се обобщава всичко!) Тя напразно се опитваше да го убеди, че е имала много висока температура поради различията в климата, докато той негодуваше, че ще трябва пак да ходи в Бразилия, за да й намери заместничка, и че най-добре би било да направи шоу с музика и танцьорки от Югославия, тъй като те били много по-красиви и дисциплинирани.
Въпреки младостта си Мария не беше глупава, освен това арабският й любовник й бе казал, че в Швейцария синдикалните закони са много строги и тя би могла да се позове на факта, че е експлоатирана като робиня, като се има предвид, че по-голямата част от заплатата й оставаше за собственика на заведението.
Мария се върна в кабинета на Роже, като този път заговори на доста добър френски, в който се прокрадваше думата „адвокат“. Излезе оттам, след като бе получила няколко обиди и пет хиляди долара обезщетение — сума, за която никога не бе мечтала дори, и всичко това благодарение на вълшебната дума „адвокат“. Сега можеше свободно да се среща с арабина, да купи подаръци, да си направи снимки в снега и да се завърне славно у дома, както бе мечтала.
Първото нещо, което стори, бе да се обади по телефона на една съседка на майка си и да й каже, че е щастлива и я очаква блестяща кариера, така че да не се тревожат вкъщи за нея. Оставаше й само да напусне стаята в пансиона, която Роже бе наел за нея, да потърси арабина, да му се закълне във вечна любов, да приеме неговата религия и да се омъжи за него — дори и да се наложи да носи на главата си един от онези странни шалове. В края на краищата всеизвестно е, че арабите са много богати, какво друго й трябваше?