Арабинът обаче по това време вече бе далеч — може би в Арабия, страна, която тя не познаваше — и дълбоко в себе си Мария благодари на Света Богородица, че не се бе наложило да измени на религията си. И така, след като вече говореше френски доста добре и имаше пари за обратен билет, трудова книжка, причисляваща я към категорията „танцьорка на самба“, карта за престой, която все още бе валидна, и възможността в краен случай да се омъжи за търговеца на платове, Мария реши да върши това, за което знаеше, че е способна: да печели пари с красотата си.
Още в Бразилия бе прочела една книга за някакъв пастир, който в търсене на съкровището си се сблъсква с най-различни трудности, като тези трудности му помагат да постигне това, което желае; нейният случай бе съвсем същият. Бе стигнала до убеждението, че е била уволнена, за да открие истинското си призвание — да бъде фотомодел и манекен.
Мария нае малка стая (без телевизор, защото трябваше да спестява колкото се може повече, докато успее да спечели наистина много пари) и още на другия ден започна да обикаля агенциите. Навсякъде й казваха, че трябва да представи професионални снимки, което в крайна сметка си беше инвестиция в кариерата й — мечтите струват скъпо. Похарчи голяма част от парите си при един много добър фотограф, който говореше малко и изискваше много: в студиото си разполагаше с огромен гардероб и тя позира в строги, а след това в екстравагантни рокли, дори по бански, който би накарал единствения й познат в Рио де Жанейро, преводача-охранител и бивш неин импресарио Маилсон, да се пръсне от гордост. Мария поиска по още едно копие от всички снимки, написа и едно писмо, в което разказваше колко е щастлива в Швейцария, и ги изпрати на семейството си. Щяха да помислят, че е богата, има скъпи дрехи и се е превърнала в най-прочутото момиче на градчето. Ако успееше, в което бе убедена (бе чела много книги за „положителните мисли“ и не се съмняваше в победата си), щяха да я посрещнат с музика, а префектът щеше да открие площад с нейното име.
Купи си мобилен телефон с предплатена карта (тъй като нямаше постоянен адрес) и прекара следващите дни в очакване да й позвънят. Хранеше се в китайски ресторанти (които бяха най-евтините) и за да убие времето, започна да учи усилено. Но времето минаваше бавно, а телефонът не звънеше. За нейно учудване никой не я заговаряше, докато се разхождаше по брега на езерото, с изключение на неколцина наркопласьори, които винаги стояха на едно и също място, под един от мостовете, свързващи красивата старинна градина с най-новата част на града. Мария дори започна да се съмнява в красотата си, но една от бившите й колежки, с която случайно се срещна в някакво кафене, й каза, че причината не е в нея, а в швейцарците, които не обичат да безпокоят когото и да било, а също и в чужденците, които се боят да не бъдат арестувани заради „сексуален тормоз“ — нещо, което бяха измислили, за да накарат жените по целия свят да се чувстват страшно грозни.
Из дневника на Мария, една вечер, в която тя бе загубила смелостта да излиза, да живее, да продължава да чака телефонното обаждане, което така и не идваше:
Днес минах край един увеселителен парк. И тъй като не мога да си позволя да харча пари на вятъра, реших, че е по-добре да наблюдавам хората. Дълго стоях пред скоростното влакче: установих, че повечето от хората, които се качват, търсят емоции, но когато влакчето тръгне, те примират от страх и молят да бъде спряно.
Какво искат всъщност? След като са избрали приключението, защо не са готови да стигнат до края? Или смятат, че ще е по-разумно да избегнат тези стръмни качвания и слизания и да прекарат цялото време на въртележката, обикаляйки на място?
В момента съм много самотна, за да мисля за любов, но трябва да повярвам, че това ще премине, че ще успея да си намеря работа, нали съм тук, защото самата аз избрах този път. Скоростното влакче е като моя живот, а животът по принцип е смела, увличаща игра, да живееш означава да се спускаш с парашут, да рискуваш, да падаш и отново да ставаш, да си като алпинистите, да искаш да се изкачиш на върха вътре в себе си и да си неудовлетворена и разтревожена, когато не успяваш.
Не ми е лесно да съм далеч от семейството си и от езика, на който мога да изразявам всичките си емоции и чувства, но от днес нататък, когато съм потисната, ще си спомням за този увеселителен парк. Ако заспя и изведнъж се събудя на някое скоростно влакче, какво ли ще почувствам?