— Не си тръгвайте! Ей сега привършвам този портрет и бих искал да ви нарисувам.
Мария отговори — и с отговора си създаде липсващата в пространството връзка:
— Не, благодаря.
— Във вас има светлина. Позволете ми поне да ви направя ескиз.
Какво означаваше „ескиз“? Какво означаваше „светлина“? Тя все пак продължаваше да бъде суетна жена, колко хубаво би било да има портрет, нарисуван от сериозен художник! Започна да си фантазира: а ако е и прочут? Щеше да я обезсмърти завинаги върху платното! Картината можеше да бъде изложена в Париж или пък в Салвадор, в бразилския щат Баия! Щеше да се превърне в мит!
От друга страна, какво правеше този човек с целия безпорядък около себе си в едно толкова скъпо и вероятно с отбрана клиентела кафене?
Отгатвайки мислите й, момичето, което обслужваше клиентите, й прошепна:
— Той е много известен художник.
Интуицията й не я бе излъгала. Мария се опита да запази хладнокръвие.
— Идва тук от време на време и винаги води по някоя прочута личност със себе си. Казва, че му харесва обстановката, че го вдъхновява. Сега рисува пано с хората, които представляват града, поръчано му е от общината.
Мария погледна мъжа, когото рисуваха. Сервитьорката отново прочете мислите й.
— Химик е, направил е революционно откритие. Спечелил е Нобелова награда.
— Не си тръгвайте! — повтори художникът. — Свършвам след пет минути. Поръчайте си нещо за моя сметка.
Сякаш хипнотизирана от заповедта, тя седна на бара, поръча си мастика (понеже не пиеше, единственото, което й хрумна, бе да имитира Нобеловия лауреат) и загледа мъжа, който рисуваше. „Аз не представлявам града, вероятно търси нещо друго. Той обаче не е мой тип“, помисли си тя автоматично, повтаряйки това, което винаги си казваше, откакто бе започнала да работи в „Копакабана“; тази фраза бе спасителният й пояс, доброволният й отказ от капаните, които й поставяше сърцето.
След като си бе изяснила нещата, можеше да изчака малко — може би момичето на бара казваше истината и този мъж щеше да й отвори вратите към един свят, който не познаваше, но за който винаги бе мечтала: нали бе искала да стане модел?
Наблюдаваше сръчността и бързината, с която той довършваше работата си — по всичко личеше, че платното е много голямо, но сега бе сгънато и тя не можеше да види другите лица, нарисувани на него. А ако в момента й се предоставяше нов шанс? Мъжът (решила бе, че е „мъж“, а не „момче“, защото в противен случай щеше да започне да се чувства твърде стара за възрастта си) нямаше вид на човек, който отправя подобно предложение само за да прекара нощта с нея. Както бе обещал, след пет минути той привърши работата си, а през това време Мария се бе замислила за Бразилия, за блестящото си бъдеще и за пълната липса на какъвто и да било интерес от нейна страна към нови хора, които биха могли да осуетят тези планове.
— Благодаря ви, вече можете да станете — каза художникът на химика, който сякаш се събуждаше от сън.
И обръщайки се към Мария, пристъпи направо към въпроса.
— Отидете в оня ъгъл и се настанете удобно. Светлината е чудесна.
Сякаш всичко беше нагласено от съдбата, сякаш беше най-естественото нещо на света, сякаш открай време познаваше този човек или бе сънувала този момент и сега знаеше как да постъпи в реалния живот, Мария взе мастиката си, чантата си, книгите за управление на ферми и се отправи към посоченото от мъжа място — една маса близо до прозореца. Той донесе четки, голямото платно, множество малки шишенца, пълни с разноцветни бои, пакет цигари и коленичи в краката й.
— Стойте така, без да се движите!
— Твърде много искате: животът ми е постоянно движение.
Смяташе, че е произнесла блестяща фраза, но младежът не й обърна никакво внимание. Опитвайки се да се държи естествено въпреки погледа му, който я караше да се чувства неудобно, Мария посочи към прозореца, през който се виждаше улицата и табелата:
— Какво означава „Пътят на Сантяго“?
— Път за поклонение. През средновековието хора от цяла Европа са го изминавали, за да стигнат до един град в Испания — Сантяго де Компостела.
Той сгъна част от платното и приготви четките. А Мария все още не знаеше как да се държи.
— Искате да кажете, че ако тръгна по този път, ще стигна до Испания?
— След два-три месеца. Но мога ли да ви помоля за нещо? Не говорете, скицата няма да ми отнеме повече от десет минути. И махнете този пакет от масата!