— Това са книги — отвърна тя, малко ядосана от заповедническия тон на молбата. Той трябваше да знае, че пред него стои образована жена, която прекарва времето си в библиотеките, а не в магазините. Художникът обаче сам взе пакета и безцеремонно го сложи на пода.
Не бе успяла да го впечатли. Впрочем нямаше никакво намерение да го впечатлява, в момента не беше на работа, щеше да се прави на съблазнителка по-късно, с мъже, които заплащаха добре усилията й. Защо да се опитва да общува с този художник, който може би няма достатъчно пари, за да я покани дори на едно кафе? Един мъж на трийсет години не трябва да носи дълга коса, изглежда смешен. Но защо си мислеше, че той няма пари? Момичето от бара й бе казало, че е известна личност — или това се отнасяше за химика? Погледна дрехите, които той носеше, но и това не й помогна особено; животът я бе научил, че небрежно облечените хора — както беше и в този случай — като че ли имат повече пари от тези, които носят костюм и вратовръзка. „Но защо продължавам да мисля за този мъж? Това, което ме интересува, е картината.“ Десет минути не бяха толкова висока цена за възможността да бъде обезсмъртена на картина. Видя, че той я рисува до наградения химик, и се замисли дали да не поиска накрая някакво заплащане.
— Обърнете лицето си към прозореца.
Тя отново се подчини, без да пита за нищо — което никак не бе характерно за нея. Загледа се в минувачите, в табелата на пътя, представяйки си, че той съществува от векове — път, който е оцелял въпреки прогреса, промените в света, промените в хората. Може би това беше знак, че и картината ще има подобна съдба и след петстотин години ще се намира в някой музей.
Мъжът започна да рисува и колкото повече напредваше, толкова повече тя губеше радостта си и се чувстваше все по-незначителна. Когато бе влязла в това кафене, се чувстваше сигурна в себе си жена, която е в състояние да вземе много трудно решение — да изостави работата си, от която печелеше добре, за да приеме едно още по-голямо предизвикателство — да управлява ферма в родината си. И сега като че ли отново я бе обзело чувството на несигурност, което една проститутка никога не може да си позволи лукса да изпитва.
Накрая откри причината, която я караше да се чувства неудобно: за пръв път от много месеци някой не я гледаше като предмет, нито като жена, а по начин, който тя не можеше да разбере, въпреки че най-близкото определение беше „той вижда душата ми, страховете ми, уязвимостта ми, неспособността ми да се боря с един свят, за който не знам нищо, но над който се преструвам, че властвам“.
Изглеждаше смешен, сякаш бе изпаднал в транс.
— Бих искала…
— Моля ви, не говорете! — каза мъжът. — Виждам светлината ви.
Никой никога не й бе казвал това. „Виждам твърдите ти гърди“, „виждам изваяните ти бедра“, „виждам екзотичната красота на тропиците“ или най-много „виждам, че искаш да се спасиш от този живот, не желаеш ли да ти наема апартамент“ — това бяха думите, които тя бе свикнала да чува, но не и за светлината си… Дали той нямаше предвид залеза на слънцето?
— Вашата собствена светлина — допълни той, давайки си сметка, че тя не е разбрала нищо.
Собствена светлина! Едва ли някой можеше да бъде по-далеч от действителността, отколкото този наивен художник, който въпреки трийсетте си години не бе научил нищо от живота. Всеизвестно е, че жените узряват много по-рано от мъжете, и Мария — въпреки че не бе прекарвала безсънни нощи в разрешаване на душевните си конфликти — бе сигурна поне в едно нещо: че не притежава това, което художникът бе нарекъл „светлина“, а тя тълкуваше като „особено излъчване“. Беше съвсем обикновен човек, страдаше мълчаливо заради самотата си, опитваше се да оправдае всичко, което правеше, преструваше се на силна в моментите на слабост, отказала се бе от всякакви чувства в името на рискованата си работа, но сега, когато наближаваше финала, градеше планове за бъдещето и се разкайваше за миналото — такъв човек не можеше да има „особено излъчване“. Сигурно това беше само начин той да я накара да мълчи и да не протестира, че е принудена да стои неподвижна в позата на глупачка.
„Собствена светлина! Би могъл да измисли нещо друго, като например: имате красив профил.“
Как влиза светлината в един дом? Ако прозорците са отворени. Как влиза светлината в един човек? Ако вратата на любовта е отворена. А нейната категорично не беше отворена. Сигурно не беше добър художник, след като нищо не разбираше.
— Свърших — каза той и започна да прибира нещата си. Мария не помръдна. Искаше й се да го помоли да й покаже картината, но може би щеше да изглежда невъзпитано, може би той щеше да го изтълкува като недоверие към това, което е направил. Любопитството й обаче надделя. Тя го помоли, той се съгласи.