„Мисля за него, защото имах възможността да разговарям.“
Смешна причина! Нима мислеше и за библиотекарката? Не, разбира се. Мислеше ли за Ния, филипинката, единствената от всички момичета в „Копакабана“, с която можеше отчасти да споделя чувствата си? Не, не мислеше. А с тях двете се виждаше често и компанията им й бе приятна.
Опита се да насочи вниманието си към горещината навън или към супермаркета, в който не бе успяла да напазарува предишния ден. Написа дълго писмо на баща си, пълно с подробности във връзка с фермата, която би искала да купи — това щеше да зарадва семейството й. Не му писа точната дата на завръщането си, но намекна, че ще е скоро. Спа, събуди се, отново заспа и отново се събуди. Разбра, че книгата за управление на ферми сигурно е много добра за швейцарците, но не става за бразилците — живееха в два съвсем различни свята.
Следобеда усети, че душевните трусове, вулканът, напрежението в нея постепенно намаляваха. Поотпусна се; и друг път й се бе случвало да се увлече така внезапно по някой мъж, като за щастие чувството изчезваше още на другия ден и светът отново ставаше съшият. Имаше родители, които я обичаха, един мъж, който я очакваше и който й пишеше много често, разказвайки й колко се е разраснал магазинът за платове. Дори и да решеше да вземе самолета още тази вечер, Мария имаше достатъчно пари, за да купи поне една ферма. Бе преодоляла най-тежкия период, езиковата бариера, самотата, първия ден в ресторанта с арабина, начина, по който бе успяла да накара душата си да не протестира срещу това, което правеше с тялото си. Бе открила мечтата си и бе способна на всичко, за да я постигне. Впрочем тази мечта не включваше мъже. Или поне не включваше мъже, които не говорят майчиния й език и не живеят в родния й град.
Когато душевният трус премина, Мария разбра, че отчасти вината е и нейна. Защо не му бе казала още в онзи миг: "Аз съм точно толкова самотна и нещастна, колкото и ти, вчера ти видя в мен „светлина“ и това беше най-хубавото и най-искреното нещо, което ми е казвал някой мъж след пристигането ми тук."
По радиото бяха пуснали една стара песен: „Любовта ми умира преди още да се е родила“. Това беше точно нейният случай, нейната съдба.
Откъс от дневника на Мария, два дни след като нещата се върнаха към нормалния си ход:
Когато човек е влюбен, той престава да се храни, да спи, да работи, да е спокоен. Много хора се плашат, тъй като щом се появи любовта, тя разрушава всичко старо, което среща по пътя си.
Никой не иска в неговия свят да настъпи хаос. Ето защо мнозина успяват да премахнат тази опасност и не позволяват на един дом с изгнили основи да рухне. Това са архитектите на отживелите неща.
Други разсъждават по коренно различен начин: те се отдават, без да мислят, надявайки се да намерят в любовта решения за всичките си проблеми. Прехвърлят върху другия цялата отговорност за своето щастие, но също и иглата вина за евентуалното си нещастие. Намират се или в постоянна еуфория, тъй като им се е случило нещо чудесно, ши са потиснати, тъй като неочакваното събитие е разрушило всичко.
Да избягаш от любовта или сляпо да й се отдадеш — кое от двете е по-малко разрушително?
Не знам.
На третия ден, сякаш възкръснал от света на мъртвите, Ралф Харт се появи отново — дори бе закъснял малко, тъй като Мария вече разговаряше с някакъв клиент. Когато го видя обаче, тя любезно каза на другия, че не й се танцува и че чака някого. Едва тогава си даде сметка, че го е очаквала през цялото време. И в този миг прие всичко, което съдбата бе поставила на пътя й.
Не се възпротиви, дори бе доволна, можеше да си позволи този лукс, защото един ден щеше да напусне Женева, знаеше, че подобна любов е невъзможна, и въпреки това, понеже не очакваше повече нищо, щеше да получи всичко, на което все още се надяваше на този етап от живота си.
Ралф я попита дали иска да пие нещо и Мария си поръча плодов коктейл. Собственикът на бара, давайки си вид, че е зает с миенето на чаши, погледна неразбиращо към бразилката: какво ли я бе накарало да промени намеренията си? Надяваше се, че тя няма да отпрати клиента, след като си изпие коктейла, и се зарадва, когато той я заведе на дансинга. Спазваха ритуала, нямаше причина за притеснение. Мария усещаше ръката му на кръста си, лицето му, долепено до нейното. Слава богу, че музиката беше много силна и не позволяваше какъвто и да е разговор. Един плодов коктейл не стигаше, за да придобие смелост, и малкото думи, които размениха, бяха съвсем банални. Сега всичко беше въпрос на време: щяха ли да отидат в хотел? Щяха ли да правят секс? Сигурно нямаше да е трудно, след като той бе казал, че не се интересува от секс, щеше да й се наложи чисто и просто да изпълни професионалните си задължения. Това щеше да изтрие у нея и най-малката следа от евентуална любов — и тя самата не знаеше защо се бе измъчвала толкова след първата им среща. Тази вечер Мария щеше да бъде Отзивчивата майка. Ралф Харт беше само един отчаян мъж, като него имаше милиони други мъже. Ако изиграеше добре ролята си, ако успееше да следва плана, който бе начертала за самата себе си, откакто бе започнала да работи в „Копакабана“, нямаше защо да се притеснява. Много бе рисковано да допусне до себе си този мъж, особено сега, когато усещаше миризмата му — и тя й харесваше, — докосването му — и то й харесваше, — и бе открила, че го очаква — а това вече не й харесваше.