Из дневника на Мария, в деня преди да си купи билет за Бразилия:
Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.
Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го. И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети. Почувствала се самотна.
И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети.“
Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.
По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко.“ Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.
Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.
Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.
Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл и скоро смъртта почукала на вратата й: „Защо си дошла?“, попитала тя смъртта.
„За да можеш да летиш отново с него в небесата — отвърнала смъртта. -Ако го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново.“
Мария започна деня, извършвайки това, което си бе представяла през всичките тези месеци: влезе в една туристическа агенция и си купи билет за Бразилия за датата, отбелязана на календара й.
Оставаха само още две седмици от престоя й в Европа. След това Женева щеше да бъде за нея лицето на мъжа, когото бе обикнала и от когото бе обичана. Улица „Берн“ щеше да бъде само име, което тя щеше да свързва със столицата на Швейцария. Щеше да си спомня за стаята си, за езерото, за френския език, за безразсъдствата, които едно момиче на двайсет и три години (навършила ги бе предишния ден) е в състояние да допусне — докато разбере, че има някакви граници.
Нямаше да сложи в клетка птичето, нито да го накара да отиде с нея в Бразилия; връзката с Ралф Харт беше единственото истинско и чисто нещо, което й се бе случило. Птичето трябваше да лети свободно, да живее с тъгата по времето, когато е било заедно с нея. Тя също беше птица; присъствието на Ралф Харт постоянно щеше да й напомня за дните в „Копакабана“. А това беше миналото й, не и бъдещето й.
Реши да каже „сбогом“ само веднъж, непосредствено преди да замине; не искаше да страда всеки път при мисълта, че скоро вече няма да е тук. Същата тази сутрин обаче тя изневери на сърцето си и се разходи както обикновено по улиците на Женева, по хълма, по Пътя на Сантяго, по моста „Монблан“, покрай любимите си кафенета. Проследи полета на чайките над реката, продавачите, които подреждаха сергиите си, хората, които излизаха от работа, за да обядват, цвета на вкусната ябълка, която ядеше, самолетите, които се приземяваха в далечината, дъгата, образувана над водния стълб в средата на езерото, плахата и скрита радост на минувачите край нея, погледите, изпълнени с желание, безизразните погледи, погледите изобщо. Бе живяла почти цяла година в един малък град, който толкова приличаше на другите малки градове по света, че ако не беше своеобразната му архитектура и огромния брой банки, би помислила, че е във вътрешността на Бразилия. В града имаше панаир. Имаше пазар. Имаше домакини, които се пазаряха за цената. Имаше ученици, които бяха излезли по-рано от час, оправдавайки се с болните си родители, и сега се разхождаха по бреговете на реката и се целуваха. Имаше хора, които се чувстваха като у дома си, и такива, които се чувстваха чужденци. Имаше вестници, които пишеха за скандали, и уважавани списания за бизнесмени, които обаче четяха единствено вестниците със скандали.