Мария протегна ръка, за да се сбогува, но библиотекарката не проявяваше никакви признаци на умора.
— Има и нещо още по-лошо. Нашият скъп Фройд, откривателят на психоанализата, смятал, че при нормалните жени оргазмът се придвижва от клитора до вагината. Най-верните му последователи доразвили тази теза и твърдели, че концентрирането на сексуалното удоволствие в клитора е белег за инфантилност или за бисексуалност, което е още по-лошо. А както на всички ни е известно, много е трудно да получиш оргазъм единствено чрез проникването. Хубаво е да бъдеш обладана от мъж, но удоволствието се крие в онази малка пъпчица, открита от един италианец!
Макар да слушаше разсеяно, Мария призна, че Фройд е диагностицирал и собствения й проблем: тя все още бе инфантилна, оргазмът й не се бе придвижил до вагината. Или Фройд грешеше?
— А какво мислите за Г-точката?
— Вие знаете ли къде се намира?
Жената се изчерви, закашля се, но събра смелост и отговори:
— Веднага след входа, на първия етаж, прозорецът в дъното.
Гениално! Бе описала вагината като здание! Може би е прочела това обяснение в някоя книга за девойки: след като някой почука на вратата и влезе, ще открие цяла една вселена вътре в телата им. Всеки път, когато мастурбираше, тя предпочиташе въпросната Г-точка пред клитора, тъй като той предизвикваше у нея тъга, удоволствие, примесено с мъчително чувство, и това я тревожеше.
Винаги отиваше на първия етаж, при прозореца в дъното!
Виждайки, че жената няма намерение да престане да говори — може би беше открила в нея слушателка, с която да сподели за собствената си изгубена сексуалност, — махна с ръка, излезе и насочи мисълта си към нещо друго, защото сега не беше време да мисли за раздялата, клитора, възвърнатата девственост или Г-точката. Съсредоточи се върху шумовете — камбаните, които биеха, кучетата, които джавкаха, трамваите, които скърцаха по релсите, стъпките, дишането, рекламните табели, които предлагаха всичко.
Нямаше вече желание да ходи в „Копакабана“. Въпреки това се чувстваше длъжна да продължи да работи до края, макар и да не знаеше истинската причина — все пак бе спечелила достатъчно пари. Следобеда би могла да купи някои неща, да поговори с един управител на банка, който беше неин клиент, но й бе обещал да й помогне във връзка със спестяванията й, да пие кафе, да изпрати по пощата някои дрехи, които не се побираха в багажа й. Странно, но беше малко тъжна, без да знае защо; може би защото оставаха цели две седмици и тя трябваше да убие времето дотогава, да погледне на града с други очи, да се зарадва, че е изживяла всичко това. Стигна до едно кръстовище, което бе пресичала стотици пъти; оттук се виждаше езерото, водният стълб и — в средата на градината, която се простираше от другата страна на каменната улица — красивият часовник от цветя, един от символите на града, който не и позволяваше да лъже, защото…
Внезапно времето спря, светът застина.
Каква б еше тази история за възвърнатата девственост, за която си мислеше, откакто се бе събудила?
Светът сякаш бе замръзнал, мигът сякаш бе спрял, Мария бе застанала пред нещо много сериозно, много важно в живота си, не можеше да забрави, не можеше да постъпи така, както със сънищата, които сънуваше нощем; винаги си обещаваше да ги записва и никога не се сещаше да го направи…
„Не мисли за нищо! Светът спря. Какво става?“
СТИГА!
Птичето! Нима красивата история за птичето, която току-що бе написала, беше за Ралф Харт?
Не, беше за самата нея!
КРАЙ!
Беше единайсет часът и единайсет минути и тя решаваше да спре точно в този момент. Чувстваше се като чужденка в собственото си тяло, откриваше отново възвърнатата си девственост, но възраждането й беше толкова крехко, че ако останеше тук, щеше да се погуби безвъзвратно. Бе стигнала може би до рая, познаваше със сигурност ада, но приключението й наближаваше своя край. Не можеше да чака две седмици или десет дни, нито дори една седмица — трябваше да си тръгне тичешком, — защото при вида на цветния часовник, сниман от туристите, и децата, играещи наоколо, бе открила причината за тъгата си.
И тя бе следната: не искаше да се върне в Бразилия.
И то не заради Ралф Харт, Швейцария, приключението. Истинската причина беше съвсем проста: парите.
Парите! Къс хартия, изрисуван в строги цветове, и който според хората имаше определена цена — и тя вярваше в това така, както вярваха всички — до мига, в който отидеше с огромен куп от такива късчета хартия в някоя уважавана, утвърдена, свръхдискретна швейцарска банка и помолеше: „Мога ли да получа срещу това още малко часове живот?“ — „Не, госпожо, не продаваме такова нещо, само го купуваме.“