След като свърши службата, отидох при него и му благодарих: казах му, че съм чужденка в чужда страна, и му благодарих за напомнянето, че далеч от очите означава близо до сърцето. И тъй като Бразилия е твърде близо до сърцето ми, днес си тръгвам.
Мария взе двата куфара и ги сложи на леглото; винаги стояха в стаята й в очакване на деня, когато всичко ще свърши. Представяла си бе, че ще ги напълни с много подаръци, нови дрехи, снимки на снега и на големите европейски столици, сувенири от един щастлив период, през който щеше да е опознала най-сигурната и най-щедрата страна на света. Имаше, наистина, нови дрехи и няколко снимки на снега, който един ден бе завалял над Женева, но останалото нямаше нищо общо с представите й.
Бе пристигнала с мечтата да спечели много пари, да опознае живота и самата себе си, да купи ферма за родителите си, да се омъжи и да покаже на семейството си къде е живяла. Връщаше се с парите, необходими за осъществяване на мечтата й, без да се е изкачила в планината, и — което е още по-лошо — продължаваше да бъде чужденка за самата себе си. Въпреки това бе доволна, тъй като знаеше, че е дошъл моментът да спре.
Малцина усещат кога настъпва този момент.
Бе изживяла само четири приключения — работила бе като танцьорка в едно кабаре, научила бе френски, станала бе проститутка и се бе влюбила безумно в един мъж. Колко души биха могли да се похвалят с толкова емоции в рамките на една година? Беше щастлива въпреки тъгата, която изпитваше, а тази тъга си имаше име и то не беше нито проституция, нито Швейцария, нито пари. Тъгата се казваше Ралф Харт. Въпреки че никога не си го бе признала, дълбоко в сърцето си тя искаше да се омъжи за него, за мъжа, който сега я чакаше в една църква, за да я запознае с приятелите си, с картините си, със своя свят.
Хрумна й да не отиде на срещата, а да отседне в един хотел близо до летището, тъй като полетът й бе на другата сутрин; от този миг нататък всяка минута, прекарана заедно с него, щеше да се равнява на една година страдание за в бъдеще заради всичко онова, което тя би могла да му каже, а не го направи, заради спомена за ръката му, гласа му, подкрепата му, историите, които й бе разказал.
Отвори отново единия от куфарите, извади малкия вагон от електрическото влакче, който той й бе дал през първата нощ в неговия апартамент. Погледа го няколко минути и след това го хвърли в кошчето; това влакче не заслужаваше да види Бразилия, било е ненужно и несправедливо към детето, което толкова много го е искало.
Не, нямаше да отиде в църквата; той може би щеше да я попита и ако тя му кажеше истината — „тръгвам си“, — той щеше да я моли да остане, щеше да й обещае всичко на света само за да не я загуби в този миг, щеше да й разкрие любовта си, която тя и без това беше усещала през всичкото време, прекарано с него. Но и двамата разполагаха със свобода, може би никоя друга връзка нямаше да бъде толкова успешна, вероятно тази беше единствената причина, поради която се обичаха — знаеха, че не се нуждаят един от друг. Мъжете винаги се плашат, когато една жена казва „искам да съм зависима от теб“, а Мария искаше да отнесе със себе си образа на един влюбен, всеотдаен Ралф Харт, готов на всичко заради нея.
Все още имаше време, за да реши дали да отиде на срещата, или не; сега трябваше да се съсредоточи върху по-практични неща. Видя някои вещи, които не беше прибрала в куфарите, тъй като не знаеше къде да ги сложи. Реши, че хазаинът ще се погрижи за тях вместо нея, когато влезе в апартамента и завари домакинските електроуреди в кухнята, картините, купени от един битпазар, хавлиените кърпи и спалното бельо. Не можеше да отнесе нищо от това в Бразилия, въпреки че родителите й се нуждаеха от тях много повече от който и да било швейцарски просяк; тези вещи винаги щяха да й напомнят за всичко, което бе дръзнала да направи.
Излезе, отиде в банката и изтегли всички пари, които бе внесла. Управителят — който също беше минал през леглото й — й каза, че идеята не е добра, тези франкове можели да продължават да й носят печалба, тя можела да получава лихвите в Бразилия. А и ако й откраднели парите, щяла да загуби спечеленото през всичките тези месеци на труд. Мария се поколеба за миг, вярвайки — както винаги, — че наистина искаха да й помогнат. Но след като поразмисли, стигна до извода, че целта на тези пари не е да се превърнат в още повече хартия, а във ферма, в къща за родителите й, в няколко глави добитък и в още повече работа.