Веднъж вече сбърках, когато бях на единайсет години и едно момче ми поиска да му услужа с молив; още тогава разбрах, че понякога не ни се предоставя втори шанс и е по-добре да приемаме подаръците, които светът ни прави. Рисковано е, разбира се, но нима рискът е по-голям например от този да катастрофира автобусът, с който пътувах четирийсет и осем часа дотук? Ако трябва да съм вярна на някого или на нещо, в такъв случай трябва да съм вярна първо на самата себе си. След като търся истинската любов, ще трябва най-напред да се изморя от посредствената любов, която срещах досега. Малкото житейски опит, който имам, ме научи, че никой не е господар на нищо, че всичко е само илюзия — както материалните, така и духовните блага. Всеки, който е изгубил нещо, което е смятал за своя собственост (на мен ми се е случвало толкова пъти), накрая разбира, че нищо не му принадлежи.
А след като нищо не ми принадлежи, тогава не си струва да си пилея времето за неща, които не са мои; по-добре да живея така, сякаш днешният ден е първият (или последният) от живота ми.
На другия ден с помощта на Маилсон, преводача-охранител, превърнал се в неин импресарио, Мария каза, че приема поканата, стига да получи документ от швейцарското консулство. Швейцарецът, който явно бе свикнал с подобни изисквания, отвърна, че и той самият го желае, тъй като за да работи чужденка в неговата страна, тя трябва да докаже, че ще върши нещо, което нито една швейцарка не би могла да върши. Веднага след като подписаха договора, преводачът-охранител-импресарио поиска аванс в брой и задържа трийсет процента от получените от Мария петстотин долара.
— Това е предплата за една седмица. Една седмица, разбираш ли? Ще печелиш чисто по петстотин долара на седмица, защото аз вземам комисионна само при първото плащане!
До този момент пътуванията, идеята да замине надалеч, всичко това й изглеждаше като сън, а да сънуваш е много удобно, стига да не си принуден да осъществяваш плановете си. Така си спестяваш рисковете, разочарованията, трудните моменти, а когато остарееш, винаги можеш да обвиниш другите — на първо място родителите си, съпруга си, децата си — за това, че не си постигнал желанията си. И ето че внезапно се бе появил шансът, който Мария от толкова време очакваше, молейки се в същото време той никога да не й се предостави! Как да се справи с предизвикателствата и опасностите на един начин на живот, който й бе непознат? Как да изостави всичко, с което бе свикнала? Дали Света Богородица не бе отишла твърде далеч?
Мария се утеши с факта, че всеки момент би могла да промени намерението си, че това е само някаква лекомислена шега, нещо различно, за което щеше да разказва, когато се върнеше в родния си град. В края на краищата живееше на повече от хиляда километра оттук, имаше в чантата си триста и петдесет долара и ако поискаше, още утре щеше да си стегне куфара и да избяга, без те да разберат къде се е скрила.
Същия следобед, в който ходиха в консулството, тя реши да се разходи сама край брега и да погледа децата, волейболистите, просяците, продавачите на традиционни бразилски сувенири (произведени в Китай), хората, които тичаха и правеха гимнастика, за да прогонят старостта, чуждестранните туристи, майките с деца, пенсионерите, които играеха на карти в края на плажа. Дойде в Рио де Жанейро, вечеря в един от най-скъпите ресторанти, видя консулство, запозна се с един чужденец, намери си импресарио, подариха й рокля и обувки, които никой, ама съвсем никой от нейния град не би могъл да си купи.
А сега?
Впери поглед в хоризонта: според уроците по география, ако вървеше по права линия, щеше да стигне до Африка с нейните лъвове, с джунглите й, пълни с горили. Ако обаче тръгнеше на север, щеше да пристигне във вълшебното царство, наречено Европа, където са Айфеловата кула, европейският Дисниленд и наклонената кула в Пиза. Какво щеше да изгуби? Научила се бе да танцува самба както всички бразилки още преди да каже „мамо“; ако не й харесаше, щеше да се върне; вече бе разбрала, че възможностите съществуват, за да се възползваш от тях.
Прекарала бе по-голямата част от времето си, казвайки „не“ на неща, на които би искала да каже „да“, решила бе да изживее само това, което умее да контролира, като приключенията си с мъжете например. Сега се бе изправила пред неизвестното, толкова неизвестно, колкото този океан е бил някога за мореплавателите, решили да плават из него, както й бяха обяснили в часовете по история. Винаги можеше да каже „не“, но нима щеше да прекара остатъка от живота си, съжалявайки, както все още правеше при спомена за момчето, което й бе поискало молив и бе изчезнало заедно с първата й любов? Винаги можеше да каже „не“, защо пък този път да не се осмели да произнесе „да“?