Нема̀ вечният ад се зафана още сега за него?!
Един ден минаваше из една улица — той все из крайните затънтени улици ходеше, дето човешките лица не бяха така ледно жестоки, понеже рядко някой минувач го познаваше в такива улици.
Случайно тоя ден беше годишнината от мъченическата смърт на жертвата му. Улицата беше „Погребалната улица“.
Там срещна една госпожа на кола, в жалейни дрехи.
Той позна тази тъжна, благородна госпожа и приближи към колата й с наведена глава.
Тъжната госпожа, като го съзря, и тя спря колата! Той поиска да подаде ръка, но веднага я спусна уплашен, както я бе спуснал толкова пъти досега, като мъртва.
Той проговори с безнадеждно плачевен глас:
— Милост, госпожо, поне вие ме смилете… Злочест съм! Простете!
Госпожата му продума тихо (пръв път му продумваше жив човек от толкова време):
— Господине, една само добра дума съм в състояние да ви кажа, само един благ съвет мога да ви дам: умрете!
Тя климна с глава жално и колата отминаха напред.
Тая тъжна, благородна жена, тая милостива душа беше майката на мъченика: тя му беше правила помен на гроба за годишнината.
Думата „умрете!“ беше едно откровение за предателя. Страшният товар се смъкна от гърба му, той едвам днес сети, че имало изход — единствен изход — за него из това море на нечовешки страдания, от тая стихия на безчестия и позор, която беше за него животът.
Смъртта.
Сиреч, отърваването от себе си.
През нощта един гръм в стаята му разбуди съседите на неговата къща. Дигна се тревога — полицията разби вратата му.
Той лежеше на пода с продупчена глава от куршум; из устата му бе бликнала и се съсирила кървава струя. Очите му, изцъклили, гледаха равнодушно и неподвижно.
На стола стоеше отворено писмо.
То беше изповедта му пред бога и пред человеците.
Тая изповед, назначена да излезе наяве пред цял свят, биде скрита!…
Така умря тоя предател!
Обществената съвест биде отмъстена.
Обществото наказа.
Защо то не употребява често тая своя всесъкрушителна, унищожаваща сила? Защо то не дига ръка да ударя по-често? Защо то не упражнява винаги със същото единодушие своето божествено право?
Може би на тоя час позорите да бъдеха по-малко!